Любов. Чувството, което никога няма да излезе от мода. Емоцията, която винаги ще търсим и която ще откриваме във всяко действие, във всяка фибра от тялото, във всяка мисъл, дума, жест. Любов, която предизвиква усмивка, смях, сълзи.
Любов ще открием и в другото такси, където ни очаква и Добромир Банев – обичаният български писател. Премиерата на най-новата му книга „Аз съм в другото такси“ е на 13 февруари от 18.30 часа в зала „Силует“ на хотел „Маринела“. Книгата е нещо ново и различно не само за авторът, но и за неговите читатели, защото поетът този път пише проза.
Кой всъщност е Добромир Банев, какво го вдъхновява и какво да очакваме от новата му книга, прочетете:
Книгата „Аз съм в другото такси” включва истински лични истории – Ваши и на Ваши приятели. Винаги ли черпите вдъхновение от реални събития или често въображението също създава творческите Ви образи?
Животът сам по себе си е достатъчно вдъхновяващ. Реалните истории винаги вълнуват, защото в тях се съдържат истините за света. Въображението е по-друго нещо. Чрез него повече мечтаем, докато надеждата владее повече действителността.Вдъхновявам се от всичко около мен – от хора, от места, от казани думи или премълчанни такива.
Освен текстовете, книгата „Аз съм в другото такси” включва и фотографии на Ивелина Чолакова. Как се роди идеята за тях?
Още когато се запознах с нея, тя изяви желание един ден да направим художествена фотосесия. От тогава мина много време. Когато дойде ред да се редактира „Аз съм в другото такси“, решх че ще е хубаво в нея да има черно-бели снимки. Искаше ми се те да придадат особен „френски“ момент, ако мога така за се изразя. Защото историите в книгата се развиват на фона на градския пейзаж. Ивелина успя напълно да се справи със задачата. Аз и Лиза (момичето от снимките) присъстваме съвсем естествено в черно-белите си страхове, откровения, тъга и възторг – емоции, без които не бихме познавали любовта.
А заглавието на книгата?
То е заглавие на един от текстовете, включени в съдържанието ѝ. На него се спря редакторът ми Маргарита Петкова, а аз моментално се съгласих да я озаглавим по този начин. Защото животът е път, който изминаваме в таксито на своите спомени и надежди, докато се разминаваме с бивши любови, приятелства, пътувайки към следващите. Животът е действие, затова продължаваме напред.
Какво за Вас е безусловната любов?
Да си отдаден докрай, независимо от всичко. Другият да те възприема като естествено свое продължение.
От какво се страхувате и за какво сте благодарен?
Страхувам се от предателството и лицемерието. Ненавиждам слабохарактерни хора. Аз съм честен и лоялен човек, наивно все още се доверявам, когато не би трябвало. Но продължавам да се уча от грешките си. Благодарен съм за приятелствата, които имам. Без приятели човек трудно може да излезе от състоянието си на тъга.
Ако наистина думите са оръжие – коя е битката, която Вие водите с тяхна помощ?
Битката в името на справедливостта. Трябва да отстояваме себе си, принципите си, собствения си морал – без да уважаваме онова, което сме, не бихме били в състояние да даваме любов. Затова богатият арсенал от думи рано или късно ще отбележи заветната си победа, сигурен съм.
Какъв бе пътят на Вашето утвърждаване като творец?
Не толкова осеян с трудности, колкото със завист. Аз не се интересувам нито от литературното „статукво“, което е обсебено от „доказани“ автори, нито от изкушенията на „модерното“ – вярвам в силата на препинателните знаци. Винаги съм вярвал в дарбата си, стилът ми е разпознаваем, а това ме кара да изпитвам чувство на удовлетвореност. Имам своите читатели – те ме вълнуват, заради тях вървя напред.
Кои са поетите, които харесвате – български, чужди?
Те са много, разбира се. Без да съм изчерпателен, ще спомена Жак Превер, Пабло Неруда, Емили Дикинсън, Марина Цветаева, Пушкин, Есенин… Български умишлено няма да назова, родните поети са докачливи, ако не прочетат името си.
Според Вас какво място заема литературата днес в съзнанието на българското общество? Уважавани ли са нейните представители?
Литературата винаги ще има своето достойно място. Не можем да се развиваме, без да четем. Книгите формират отношението ни към другите и към света. Хората обичат да се срещат със своите любими автори, без да знаят, че ние пишем първо заради себе си, водени от потребността да обозначим дадена емоция с помощта на словото и думите, и заради тях – понеже вярваме в тях и защото тяхната преданост също вдъхновява. От финансова гледна точка – писането в България е най-недоходоносното нещо на света. Хората трабва да знаят, че българските автори са много ощетени в този смисъл и повечето от нас продължават да издават книги в името на изкуството, в името на Негово величество читателят.
За какво според Вас българинът трябва да отвори сърцето си повече?
За толерантността. Трябва да се научим на да се поставяме на мястото на другия. Само така ще разберем, че болката и страданието са повсеместни и че доброто, което носим у себе си, трябва да бъде изваждано на показ.
Кой е отговорът, който искате да дадете на незададен въпрос?
Благодаря за комплимента. Той ме задължава още повече да се отнасям съвестно към себе си и към онова, което правя и пиша.
Моля Ви за кратко поетично послание към българския читател.
Какво си струва?
Само любовта.
Животът е такси,
но пътят – кратък.
Обичай!
Щом делиш със друг света,
прекрасно е да продължиш
нататък.
Доброти и баневизми
На тебе за какво ти е луна
Луната без любов е колело,
закичено с карфица за небето.
Заспиваш сам в голямото легло
(удобно е леглото общо взето).
На тебе за какво ти е луна?
Тя трябва през нощта да се показва
на някоя обичаща жена,
докато вдишваш нежната й пазва.
Заспивай. Лека нощ. Луната вън
за теб е само пъзел от декора.
Сънуваш, че си влюбен?
Чуден сън!
(Сънуват го ужасно много хора).
Пешки
Да пием за богатите мъже.
За тъжните жени да пием също.
Те стискат във ръцете си въже.
Да имитират смях им е присъщо.
Да пием за привидната любов.
Тя също има чар, тъга и сила…
Дори за нея всеки е готов.
Жена за малко нежност би убила.
Да пием за страха, че сме сами.
Да пием за големите си грешки.
Грешим, но всяка грешка отстрани
изглежда като битка между пешки.
Царицата е някъде на бал,
а царят с друга страстно се целува…
Животът ни е само карнавал.
И в него пешките не съществуват.
