Юън Гордън Макгрегър е шотландски театрален и филмов актьор, носител на награди „Сателит“, „Британска награда за независимо кино“, две награди „БАФТА“ и две „Европейски филмови награди“. Номиниран е за „Сатурн“, „Еми“ и две награди „Златен глобус“.
През 1997 г. списание „Empire“ го поставя на тридесет и шесто място в класацията „Топ 100 на филмовите звезди за всички времена“.
Юън Макгрегър е офицер на Британската империя от 2013 г. заради приноса му към драматургията и благотворителността.
Водещ: Роман Полански, Уди Алън, Ридли Скот, Тим Бъртън, снимали сте с най-големите режисьори на нашето време. Плаши ли Ви или Ви вдъхновява това, че тръгвате по техните стъпки?
Юън Макгрегър: Желанието ми да застана зад камерата датира от много отдавна, още преди да се запозная с тези велики режисьори. Съвсем скоро гледах едно мое телевизионно интервю от времето на „Трейнспотинг”, в което водещият ме пита: „Къде се виждате след 20 години”, а аз отговарям: „Ще бъда актьор и режисьор!”, изглежда съм бил прав…
Водещ: Защо осъществявате тази мечта днес?
Юън Макгрегър: Не се оплаквам от съдбата си, но през последните 20 години много рядко си взимах почивка. Това е много малко за един актьор. Филмите се редяха един след друг и нямах смелостта да си кажа: „Давай, следвай мечтата си. Ще си взема почивка, за да се занимавам с режисиране”. Не. Чаках да се появи добър сценарий. В действителност преди 15 години почти адаптирах „Коприна” на Алесандро Барико. Много си паднах по историята за френския търговец на копринени буби в Япония през 19 в., който се влюбва в жената на местен владетел. В края на книгата става ясно, че тя разказва по-скоро за невъзможната страст и как любовната му история остава във Франция. Това разби сърцето ми и си казах: „Това е прекалено!”.
Водещ: Какво се случи? Защо се отказа?
Юън Макгрегър: Четох едно интервю на автора, в което той казва, че само много добър режисьор може да се справи с адаптацията на романа му. Помислих си: „Това не съм аз” и се отказах. Филмът беше заснет без мен и винаги съм съжалявал, че не си повярвах достатъчно. Трябваше да бъда по-настоятелен. Точно заради това направих „Американски пасторал”. Все още чувам вътрешния си глас, който ми казва да се откажа, но знам, че ще съжалявам до края на живота си.
Водещ: „Американски пасторал” разказва за последиците от войната между САЩ и Виетнам през 60-те. Сюжетът е строго политически, повече от всякога. Това ли Ви привлича?
Юън Макгрегър: Това не беше основната ми мотивация, но в действителност трябва да се отбележи, че тази книга, написана от Филип Рот през 1997 г., разказва малко известна история за тероризма през 60-те години. Това е много актуално и в наши дни. До този момент вярвах, че първият терористичен атентат в Америка е от 11 септември! Съвсем целенасочено избрах архивни кадри от 1967, които напомнят на скорошни събития като протестите във Фъргюсън… Но дори и да не искам да правя коментари за света през 2016 г., е очевидно, че може да се направи аналогия със загубата на дете заради радикализма и джихадизма.
Водещ: Показвате тъмната страна на нещата. Отнасяте ли се с недоверие към политиката?
Юън Макгрегър: Не, точно обратното! Днес, повече от всякога смятат, че наш дълг да реагираме, когато над 65 милиона души по света са разселени. Политиците се отнасят с тях като с добитък, казвайки: „ОК, аз ще взема 10 000, но ти вземи 20 000, а Германия 1 милион”. Трябва да мисли повече като човешки същества, а не като предприемачи.
Водещ: Преди време посетихте бежански лагер в Северен Ирак… Важно ли е за Вас хората да знаят, че не се интересувате само от „холивудския блясък”?
Юън Макгрегър: Не живея в сапунен мехур. Всяка сутрин водя дъщерите си на училище. С моето семейство водим нормален живот. Хората си мислят, че животът в Холивуд прилича на постоянен хип-хоп клип. Никога в живота си не съм бил на хип-хоп парти. От 2004 година работя с УНИЦЕФ и това е едно от най-обогатяващите преживявания, които съм преживявал. Вярвам силно, в това което правим. В Ирак видях, че работата на неправителствените организации е от жизненоважно значение. Тези хора щяха да се умрели в пустинята без тях. Когато се замисля за всички онези, които критикуват звездите, които подкрепят благотворителни организации, си казвам: „Майната ви!“ Защото това, което УНИЦЕФ прави в Ирак е от основно значение. Точка.
Водещ: „Американски пасторал” представя бащинството като нещо свещено. Вие имате четири дъщери, две от които осиновени. Разпознавате ли се в този човек, разбит от загубата на детето си?
Юън Макгрегър: Слава на Бог не! Никога не съм преживявал нещо толкова ужасно. Ако една от дъщерите ми изчезна, аз буквално ще престана да съществувам. Най-голямата ми дъщеря Клара, която е на 20 години, съвсем скоро напусна семейното гнездо, за да се премести да учи в университет в Ню Йорк. Очевидно тя все още е част от нашия живот, но не я виждаме всеки ден. Като баща казвам, че това трябва да се направи. Мислим за това, очакваме да стане и един ден то се случва и знаем, че трябва да ги оставим. Това, което ме докосна в историята на „Американски пасторал” е, че отвъд радикализацията на едно дете, което избира тероризма, романът разказва за празнотата, която всеки един родител осъзнава рано или късно. Това усещане, че пясъкът се изплъзва между пръстите ви и че нещата никога повече няма да са същите.
Водещ: Изглежда, че сте се насладили на образа си на „златно момче” и баща. Тежеше ли Ви образът на мил джедай от „Междузвездни войни”?
Юън Макгрегър: Не, тежеше ми това, че играехме пред зелени екрани. Много е техническо и никак забавно за един актьор. Никога не съм се старал да приемам тези филми твърде професионално и лично. Това ми отвори врати към детската аудитория. В момента на излизането на филма хората на моята възраст не бяха очаровани, защото той нямаше общо с първите три. Но днес, когато срещам млади хора, които са открили тези филми на 12-13-годишна възраст, когато са били деца, те казва, че го обожават. Казват ми, че той им е любимият. Това е трилогията на тяхното поколение!
Водещ: Бихте ли приели роля в нов спин-оф на сагата?
Юън Макгрегър: Всеки път, когато ме попитат, изглежда все едно се моля за работа. Малко е неудобно, но да, обожавам идеята. Винаги съм харесвал идеята един ден на можем да разкажем какво се случва след последния епизод, в който се появявам и началото. Но това не стои на дневен ред, никой нищо не ми е предложил. Миналата годих ходих да гледам „Силата се пробужда” в едно кино в Пасадена, точно преди тестова прожекция на „Американски пасторал”. Имах да „убивам” няколко часа и много ми хареса. Другият екшън, който се въртеше „Игрите на глада” ми хареса повече от „Междузвездни войни”, но открих, че е модерен и ми стана мъчно, за тези като мен, израснали през 70-те с първата трилогия.
Водещ: 20 години след „Трейнспотинг”, който Ви направи известен се срещнахте с режисьора Дани Бойл за продължение. Разкажете ни повече?
Юън Макгрегър: Запознахме да снимаме това лято в Шотландия, в последния ден от работата по снимките на „Американски пасторал”. Това беше един чудесен и много странен начин да преоткрия себе си в ролята на персонаж, когото съм изиграл преди повече от 20 години. Всеки ден ми напомня, че са минали 20 годни, невъзможно е да твърдим, че не се остарели.
