В края на миналия век британската романистка Вирджиния Улф написа, че жените са онова вълшебно огледало, което позволява на мъжете да изглеждат двойно по-големи, отколкото са всъщност.
Днес, макар че времето е различно, очакванията не са се променили много, а повечето жени не могат да разберат как да бъдат женствени освен в отношенията си с мъжете.
Вирджиния Улф и съвремениците й са отраснали с приказките на Шарл Перо. Съвременните деца гледат филмчета на таблета или по телевизията.
Приказката за Пепеляшка се чете от малцина днес, но все още е един от характерните сценарии за женска съдба: за да се омъжи за принца, героинята на приказката трябва да отиде на бал. Проблемът е, че тя не може да си ушие стилна рокля от хартия или да надене консервени кутии вместо стъклени пантофки, нито да стигне до партито със старото си колело. Приказката решава проблема с помощта на добрата фея, която осигурява на Пепеляшка необходимия реквизит. Така се стига до хепиенд: Пепеляшка се жени за принца и се отървава от мизерията. Какво се случва с нея след това и щастлива ли е, разказвачът не разкрива. С напредването на възрастта, жените в приказките се превръщат в злите мащехи на Пепеляшка (и Снежанка) или вещици, т.е. стават отрицателни герои. Мъжете, пък, независимо дали са принцове или бащи на героинята, винаги са добри. Е, да не защитават дъщерите си. Но какво може да направи един добър баща, ако втората му жена не харесва сирачето – ами нищо разбира се. Няма да се скара с жена си, я…
Днес стигмата върху жените остава, а съвременните приказки, отразени в анимационните филми са даже по-шокиращи. В медиите често говорим за различно заплащане на труда на двата пола, за дискриминация срещу жените при наемане на работа, за сексуален тормоз на работното място или за физически и психологически тормоз у дома. Всичко това е много сухо и декларативно, затова отново ще потърсим пример от литературата.
Романът на Достоевски „Идиот е публикуван през 1868-69-та или малко над десетилетие, след като в САЩ се провежда протестът на жените от текстилните предприятия (1857-ма), известен още като „Маршът на празните тенджери“, довел до обявяването на 8-ми март за Международен ден на жените. В романа (както и в „Братя Карамазови“, „Престъпление и наказание“и други свои произведения) Достоевски развенчава идеите на т.нар. „революционно-демократична младеж“, материализма, атеизма и защитниците на „женския въпрос“, предусещайки че идеите на социализма, могат да се окажат много по-гибелни за Русия, отколкото за западното общество, което ги „произвежда“.
Въпреки, че не одобрява „женския въпрос“, като хуманист, чрез една от героините си в „Идиот“ – Настася Филиповна, Достоевски дава израз на женския поглед към света, и повдига „висящо обвинение“ срещу колективното морализаторско лицемерие и жестокостта на обществото.
Преди Настася Филиповна да избяга с Рогожин, крачка, която се оказва фатална за нейната събба, между Евгений Павлович и граф Мишкин се води следният разговор:
– Да; тя е луда! – прошепна той (бел. ред. графът) побледнял.
– Сигурен ли сте в това? – попита Евгени Павлович с голям интерес.
– Да, сигурен съм; сега вече съм сигурен; през тези дни напълно се уверих!
Настася Филиповна е обладана от странен психологически комплекс (бел. авт. определението не претендира за терминологична точност), който има следната предистория. В ранната си възраст тя е прекрасно момиче, на което всички се възхищават и на чиято красота и интелект мнозина завиждат. Наивна и неопитна, попаднала във враждебна среда, тя е съблазнена е от значително по-възрастен мъж, който би могъл да й е баща. Тя преспива с него съвсем съзнателно и в последствие – това тегне като сянка над нейната репутация.
Накърнен се оказва не само образът й в обществото, което между другото тя вътрешно презира и на което неведнъж се подиграва. Настася Филиповна преди всичко се измъчва от угризенията на съвестта, изпитва болезнена неприязън към себе си и то до такава степен, че не се счита за достойна на щастие и дори – да продължи да живее. По собствено желание се жени за плебея Рогожин и умишлено го предизвиква, знаейки, че ще я убие. Това я устройва. Въпреки яркия си интелект, тя не желае да преодолее този комплекс и той я отвежда до фаталния изход.
Гордостта, угризенията и последвалото изкупително смирение на героинята, намерило израз в смъртта й, са „другата“ гледна точка към нещата и установените етични принципи в обществото. Долавя се много деликатен профеминистки протест срещу останалата половина от човечеството и нейния морал, основан на жестокост и двойни стандарти.
Съучастникът на Настася Филиповна в любовното похождение – Афанасий Иванович – не само не е сочен с пръст и не е заклеймен от обществото, но и не чувства никакви угризения, опитва се да устрои живота си. Единственият герой от мъжки пол, който не влиза в сметката на грубо възползващите се от ситуациите женомразци е граф Мишкин – добър човек и подобно на бащата от приказките – доста безсилен в добротата си.
Доколко нещата са се промени днес? Не много. Момичетата отрастват с някакъв комплекс, подобен на чувството за вина на Настася Филиповна, който се проявява в различни хранителни разстройства, всякакви екзотични диети и жестоки естетически модели, травмиращи връзки, които понякога заедно и поотделно също имат летален изход.
Стигмата от приказките е жива и има своята нова съвременна форма.
Виргиния Стаматова
