Ако питате случайно срещнат човек на улицата кой е първият главен прокурор на България след 89-а, тези, които си спомнят, спонтанно ще отговорят – Иван Татарчев. Всъщност не е така.
Последният прокурор на НРБ – Васил Мръчков – напуска поста на знаменателната дата 14 декември 1989, след него са Евтим Стоименов и Мартин Гунев, за да застъпи Татарчев през февруари 1992.
Виждал съм Татарчев на живо при странни обстоятелства – било е около 1995.
Отидох в един профилакториум над Дупница – и на една маса в двора седят Татарчев и Иво Карамански. Бях ги виждал само на телевизора. Но не заедно.
Като ме видя, Карамански вика – о, добре дошъл, здрасти. Сядай тука, какво ще пиеш. Виждаше ме за първи път в живота, и аз – него.
Седнах, а бай Иван, който пиеше уиски, понечи да отпие и Карамански му вика – чакай, бе, на Жоро още не са му донесли. Казах, че искам ракия и той поръча, а Татарчев чинно изчака да донесат бутилката, та да си кажем „Наздраве“.
После Карамански цяла нощ свири и пя Висоцки и сабалем се разделихме.
Както обичаше да казва Татарчев – над мен е само Бог. Наскоро Лозан Панов при консултациите при президента Радев каза –главният прокурор е най-силната политическа личност в България.
Малко е пресилено.
През годините и главният прокурор е бил зависим, главно политически, но и от мутри, и от по-рафинирани престъпници.
След Татарчев през кабинета минаха Никола Филчев, Борис Велчев и сега – Сотир Цацаров.
Независимо от произхода си и от политическите протекции всеки главен прокурор е бил трън и всяващ страх в очите и на обществото, и на политиците. Не с това, което прави. А с което може да направи.
По конституция (член 129 (2)) главният прокурор се избира от Висшия съдебен съвет и се назначава от президента. В нито един момент от избора, освен на финала, държавният глава не е включен в процедурата. Той може да откаже назначението. После, ако е повторено предложението, то е автоматично.
Действащият президент Румен Радев почна консултации за избора на нов главен прокурор две-седмици, преди да сме влезли в сроковете.
Формално няма право изобщо да участва. В случая не е важно, доколкото не е и важно да се спази само буквата, а не духът на закона.
Важно е друго. Президентът се опитва във време, което е далеч от реалния избор – най-рано началото е през септември, да влезе в играта и да напомни, че има предпоследната дума.
Използва фигурата на главния прокурор, за да покаже, че нещо зависи от него. Без значение, че изборът е далеч и без да казва каква точно главна прокуратура иска.
Той си знае защо го прави.
И не съм сигурен, че говори само от свое име и от името на институцията.
