Почти вече не гледам филми. След „Форест Гъмп“ (1994) и „Сибирският бръснар“ (1998) (и на двата филма плаках) почти нищо не ме е впечатлило. Киното е преди всичко образ, но и разказ, добра история. Напоследък набляга на образа, на ефектите. Добре върви, да не му е уроки.
Не е моето кино.
Не съм престанал да се интересувам.
Навремето исках да стана режисьор. Кино, не театрален, за разлика например от моя колега от Университета Росен. Сега е високопоставен юрист и внимава да не се изявява. Наопаки на мечтата.
Всеки както.
Днес два филма шестват в масовото съзнание. „Тронове“-те и „Чернобил“.
Първият не ме интересува. Но е важен за близки хора.
Втория го живях.
За втория, за „Чернобил“, казват, че не бил правдоподобен. Например Иван Бакалов. Или Алма Бенарой, самоковска зъболекарка, вадила ми е и слагала зъби.
И двамата, но и мнозина други, викат, че филмът е фалшификат, не било така.
Иван – щото генетичното израждане настъпвало след 20 поколения и нямало общо с Чернобил.
Алма – че комуналките в Припят не били като другите комуналки (!?).
Не искам да споря, да се разправям.
Няма смисъл.
По-примитивните, коментирайки „Чернобил“ (филма), директно минават към Хирошима. Към американците.
В смисъл – що биете негрите.
Не.
Не ги бием. И даже нямаме нищо общо.
Но живяхме онзи живот.
“Чернобил“ гръмна, когато (вчера ли бяхме) на 22 и – да, БКП, КПСС, СССР и НРБ – носят отговорността, че хората не разбраха и не можаха са се предпазят.
Е важното.
Другото – интериорът на комуналките, прекрасността на онова битие, Първа и Втора програма, съветската телевизия в петък вечер – имате си ги и сега.
Бъдете щастливи.
Но – да не дава Бог – никога вече.
Ако искаме да разберем.
Ако не – Союз нерушимый.
И Ленин великий нам путь озарил.
Нас вырастил Сталин –
и така нататък, ние сме на всеки километър и така до края на света.
 и „Сибирският бръснар“ (1998) (и на двата филма плаках) почти нищо не ме е впечатлило.){kind=link}