Почти вече не гледам филми. След „Форест Гъмп“ (1994) и „Сибирският бръснар“ (1998) (и на двата филма плаках) почти нищо не ме е впечатлило. Киното е преди всичко образ, но и разказ, добра история. Напоследък набляга на образа, на ефектите. Добре върви, да не му е уроки.

Не е моето кино.

Не съм престанал да се интересувам.

Навремето исках да стана режисьор. Кино, не театрален, за разлика например от моя колега от Университета Росен. Сега е високопоставен юрист и внимава да не се изявява. Наопаки на мечтата.

Всеки както.

Днес два филма шестват в масовото съзнание. „Тронове“-те и „Чернобил“.

Първият не ме интересува. Но е важен за близки хора.

Втория го живях.

За втория, за „Чернобил“, казват, че не бил правдоподобен. Например Иван Бакалов. Или Алма Бенарой, самоковска зъболекарка, вадила ми е и слагала зъби.

И двамата, но и мнозина други, викат, че филмът е фалшификат, не било така.

Иван – щото генетичното израждане настъпвало след 20 поколения и нямало общо с Чернобил.

Алма – че комуналките в Припят не били като другите комуналки (!?).

Не искам да споря, да се разправям.

Няма смисъл.

По-примитивните, коментирайки „Чернобил“ (филма), директно минават към Хирошима. Към американците.

В смисъл – що биете негрите.

Не.

Не ги бием. И даже нямаме нищо общо.

Но живяхме онзи живот.

“Чернобил“ гръмна, когато (вчера ли бяхме) на 22 и – да, БКП, КПСС, СССР и НРБ – носят отговорността, че хората не разбраха и не можаха са се предпазят.

Е важното.

Другото – интериорът на комуналките, прекрасността на онова битие, Първа и Втора програма, съветската телевизия в петък вечер – имате си ги и сега.

Бъдете щастливи.

Но – да не дава Бог – никога вече.

Ако искаме да разберем.

Ако не – Союз нерушимый.

И Ленин великий нам путь озарил.

Нас вырастил Сталин –

и така нататък, ние сме на всеки километър и така до края на света.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!