В един от епизодите на култовия ситком „Малкъм“, най-малкият брат Дюи мечтаеше за количка, широко рекламирана по телевизията и доста скъпа. В детските му представи притежанието на мечтаната играчка решаваше проблемите с по-големите му братя и със съучениците, които често се държаха зле с него.
„Те пак ще започнат да ме тормозят – мислеше си Дюи – но като видят, че имам суперколичката, ще ме оставят на мира и ще си играят с мен като с равен, за да им я давам.“
Всъщност останалите вероятно щяха да го напердашат и да му я вземат, но бедният Дюи обвързваше невъзможното за притежание с решаването на проблемите си, които си бяха негова работа.
Подобна трогателна привързаност към машинното гласуване наблюдаваме и у нас.
„Ако има машинно гласуване, демокрацията е сигурна – казват технократите – Кой може да излъже машината?“
Което е доста наивно, защото първо – проблемите на избирателната система не могат да се решат с технология. И второ – машината може да бъде манипулирана, ако са налице заинтересовани и достатъчно компетентни хора, за да го направят. Последните две условия са трудни за постигане, защото у нас обикновено заинтересованите не са технически грамотни, но не и невъзможни.
Технологията, макар и сложна и неясна за голяма част от хората, не е приложна магия, а инструмент за постигане на определени цели. Както виждаме напоследък, тя може да се използва както за добро, когато попадне в правилните ръце, например в сферата на медицината, така и за лошо – ако до нея се доберат терористи или хакери.
Интересно е обаче защо два месеца преди местните избори (27 октомври) отново разделителната линия между управляващите и опозицията им – в лицето на извънпарламентарната коалиция „Демократична България“ – минава по бръснача на технологията, а не през дебата за целите и приоритетите на местната власт… И понеже ГЕРБ и компания са в по-силната позиция, решиха, че на местния вот през септември няма да се гласува с машини. Мотивите им са, че технологията излиза скъпо (което е самата истина между другото – цената на техническия вот е около 59 лв. на глас), а отчитането на резултатите е сложно. Има и още един премълчан мотив – че на фона на фиаското с изтеклите данни на 5 млн. българи през НАП, да се гласува с машините от изборите, докарали Николас Мадуро на власт във Венецуела, е меко казано гротескно. При положение, че имената, ЕГН-тата, номерата на личните карти и адресите ни са публични и при известното ни ниво на информационна сигурност в държавата, мисля, че не е никакъв проблем да бъдат хакнати и избирателните устройства и Настася Филиповна (героиня на Достоевски) да стане кмет на София.
Но това са догадки, макар и не без контекст. ГЕРБ и коалиция, плюс пригласящата им ДПС, изфабрикуваха още нещо наистина тъпо – да се гласува само с бюлетини на местни и парламентарни избори, а на европейски и президентски – само с машини. Това всъщност е признание, че парламентарните и местните избори са важни за законотворците ни, а европейските и президентските – с по-нисък приоритет. И още – оставаме и със смътното усещане, че управляващите не могат да постигнат с машините това, което постигат с броенето на бюлетините. Наистина ли политическият естаблишмънт иска да ни каже, че изборният резултат зависи само от технологията? И при това положение имат ли значение кандидатите? Случващото се ни навежда на извода, че те никак не са важни.
Местните избори тихо и неусетно наближават. Както разбрахме те са приоритет за управляващите и опозицията, а липсва размяна на мнения и медиен дебат за това как трябва да се управляват градовете и селата, в които живеем. Проблемите обаче се трупат един върху друг – от скъпите и некачествени ремонти, свръхзастрояването, липсата на грижа за бездомните, плачевното състояние на общинските болници, лошата поддръжка на пътища, мостове и други съоръжения със стратегическо значение до елементарната сигурност и гарантирането на живота и личната неприкосновеност на хората от малките населени места (печален пример в тази насока е сливенското село Сотиря, където в рамките на две седмици две 7-годишни деца бяха обект на сексуални посегателства, едното от които загуби живота си в резултат на гаврата)…
Въпреки всичко, политиците искат да си се избират сами, вътрешнопартийно. И ако може избирателите да не се усетят, че им предстои да вземат решение, та съдбата на всички да се решава от малцината мобилизиран електорат. И за това са виновни не само управляващите. Опозицията в Турция ни даде светъл пример, че при наличието на ясна платформа и на известен брой доброволци, шашмата с протоколите в изборните секции не минава… Само че за целта трябва да има кандидати и идеи.
Нашата извънпарламентарна опозиция обаче засега изглежда прецакана. След като кандидатурата на Методи Лалов беше блокирана от ВСС, „Демократична България“ не можаха да намерят смислена фигура, с която да го заменят и издигнаха набързо председателя на Камарата на архитектите Борислав Игнатов. Той обаче е крайно неподготвен. Наскоро група зевзеци филолози се заядоха за диалекта му, а проектантът реши, че ще успокои духовете като обещае да ограничи потока на идващи преселниците от страната. Декларацията му не го направи симпатичен на любителите на правоговора, които всъщност имат фонетични претенции към него. Но предвид, че самият Игнатов е от Варна, казаното прозвуча високомерно и подразни останалите столичани, родени в други градове.
Отделно, той стои някак „пришит“ и на фона на това, което отстоява „Демократична България“ . Една от любимите теми на коалицията е корупцията и по-точно борбата срещу нея. Напоследък имаше много примери в тази посока – от аферата „Златен век“, през пътя убиец край Своге, до столичните ремонти, по които арх. Игнатов би могъл да блесне като защитник на гражданите. Само че той, както изглежда, по-скоро защитава бизнеса. Пред БНР на 09 април, той се изказа по-скоро в подкрепа на строежа на „Златен век“, определяйки нарушенията като „технологични“. Може ли някой да служи на двама господари е въпрос, на който всеки избирател трябва да си отговори, като решава за кого да гласува.
При парламентарната опозиция, доколкото това, което имаме като БСП е такава, пък има следната уговорка – кандидатурата на рекламираната като независимата Мая Манолов (понастоящем национален омбудсман) все още не е обявена официално. Което означава, че въобще може да не бъде обявена, ако ГЕРБ и БСП се договорят. А и Манолова, да не забравяме, беше народен представител от левицата, когато се гласува скандалната поправка на ГПК, даваща право на съдебни изпълнители, мобилни оператори, колектори, фирми за микрокредити (и макролихви) и т.н. да изземват имуществото на длъжника без решение на съда. Дълго време тя се бори срещу това, което натвори заедно с колегите си, но да не забравяме, че Мая Манолова е юрист, т. е. знаела е какво гласува. Надяваме се, че с годините е станала по-мъдра и че ако отново попадне във властта, няма да стане безрасъдна.
Кандидатът на ГЕРБ, Йорданка Фандъкова, макар да изглежда като предизвестения печеливш, е и най-избушеният. Издигането на столичната градоначалничка за трети мандат на фона на скандалните ремонти, условията на труд в „Градския транспорт“, проточения до безкрайност строеж на столичното метро и не на последно място – откритите подигравки на гражданите, издава умората и на управляващата партия, която очевидно не разполага с ново свежо лице и не може да предложи смислени политики за решаване на проблемите на най-големия град, въпреки коалицията със СДС. (А какви кандидат кметове и какви смислени кампании са излъчвали редиците на сините… например Мартин Заимов.)
С интерес следим какво ще се случи с кандидатурата на Десислава Иванчева, героичната кметица на „Младост“, която засега изглежда единствената, която предлага политики в услуга на гражданите. За съжаление нейният глас се чува главно във Фейсбук, тъй като тя не разполага с особен финансов ресурс за реклама. Което е и добро, защото означава, че не обслужва нечии интереси. Проблемът на Иванчева е свързан с екипа – партията й „Непослушните“ е съвсем нова и не е ясно какви хора влизат в нея. (Не че знаем колко „са стока“ останалите партийни членове.)
