Навлиза ли Европа в нова опасна ера на нестабилност? От разгара на Студената война със Съветския съюз тя не е изглеждала толкова уязвима за враждебни сили.
Натрупващите се външни заплахи и вътрешни разногласия, съчетани с отслабващия съюз за сигурност на САЩ, безмилостната руска подривна дейност и войната на жадния за власт Китай срещу западните ценности, разкриват основни стратегически слабости.
Европа все повече заприличва на обсаден демократичен остров в един анархичен свят, в който надигащата се вълна от авторитаризъм, безнаказаност и нарушаване на международните правила заплашва да я залее. Някои европейски лидери разбират това, особено френският президент Еманюел Макрон, но дългосрочните политически решения им убягват. Например, използването на мигрантите от беларуския диктатор Александър Лукашенко за оказване на натиск върху ЕС е очевидно възмутително.
И все пак това даде резултат, тъй като служебният канцлер на Германия Ангела Меркел му се обади, за да разговаря с него, с което сложи край на изолацията му след преврата. Нейният едностранен демарш разбираемо разгневи балтийските държави. Това беше отстъпка пред един главорез, а не трайно решение.
Говорейки за главорези, продължаващото сплашване на Украйна от страна на руския президент Владимир Путин рискува да разшири пожара. Последното струпване на 90 000 руски войници по границата може да е кръстосване на саби, подобно на провокациите в Донбас и Черно море миналата пролет. Европа може да обвинява единствено себе си. Импулсите на Путин произтичат пряко от нейното фактическо мълчаливо съгласие с незаконното анексиране на Крим през 2014 г.
Нестабилността в периферията на Европа се простира и на Балканите на фона на основателните опасения, че Босна и Херцеговина отново се плъзга към конфликт 26 години след Дейтънските мирни споразумения.
Възраждащият се етнически национализъм, олицетворяван от сепаратисткия лидер на босненските сърби Милорад Додик, се подхранва от Белград и Москва. По-голям стратегически проблем е неспособността на ЕС да изпълни обещанията си за по-тясна интеграция с региона.
Отношенията на Европа с Турция, която е ключов страж, също не функционират, отчасти благодарение на Реджеп Тайип Ердоган, нейния крайно неприятен ѝ президент. Когато миналата година той заплаши членовете на ЕС Гърция и Кипър, Макрон изпрати военноморски сили в Източното Средиземноморие. Останалата част от Европа седеше със скръстени ръце.
Ердоган също така се намесва в Украйна и в азербайджанско-арменския конфликт, който се разгоря отново миналата седмица. Но Брюксел му плаща, за да не допуска бежанци от Близкия изток, така че едва ли ще посмее да го предизвика.
Набодобяващата порочен кръг от нестабилност, която притиска Европа, е свързана с нещо повече от действителен или потенциален въоръжен конфликт. Една от най-големите ѝ дилеми е миграцията. Въпреки разтърсващата сирийска бежанска криза от 2015 г. ЕС все още няма съгласувана, хуманна политика. Това е гаранция за още проблеми в бъдеще. По ирония на съдбата един от основните противници е Полша, която отхвърля квотите за мигранти. Въпреки това, изправени пред хаоса по границите, нейните лицемерни десни лидери, които, подобно на унгарския Виктор Орбан, водят ожесточена борба с Брюксел по въпросите на върховенството на закона и демокрацията, призоваха за солидарност от страна на ЕС.
Обезпокоителен е и начинът, по който голяма част от европейското обществено мнение изглежда приема незаконното отблъскване и рутинното лошо отношение към търсещите убежище, независимо дали в лагерите в Либия или по плажовете на Гърция, в нарушение на правото на ЕС. Това отразява друга самонанесена рана: засиленото влияние на ксенофобски настроените десни популисти и повторното нормализиране на ултранационалистическата политика от 1914 г. в цяла Европа.
Ако европейците не се застъпят за западните демократични ценности в свят, завладян от клонинги и подражатели на Доналд Тръмп, кой ще го направи? За съжаление, те не могат да гледат към Великобритания. Вече не е доверен приятел, а под ръководството на Борис Джонсън, който се подсмихва и подиграва отстрани, Обединеното кралство се превърна в поредната периферна зона на конфликт за ЕС. Великобритания е повече дразнител, отколкото съюзник.
Миналата седмица министърът на отбраната Бен Уолъс използва свързаните с Беларус и Украйна кризи, за да придвижи напред дневния ред на Брекзит и да сключи оръжейни сделки с Варшава и Киев. Показателно е, че Обединеното кралство изпрати войски, а не хуманитарна помощ, на полската граница.
Епохата на нестабилност в Европа се дължи в голяма степен и на събития извън нейния контрол. Малцина прогнозираха, че Тръмп ще се опита да взриви това, което Франклин Д. Рузвелт наричаше „арсенал на демокрацията“, и западния съюз с нея. Той може да опита отново.
По същия начин малцина прогнозираха, както сега признава и Меркел, че Китай ще се превърне в толкова доминиращ, икономически агресивен и антидемократичен глобален конкурент.
Президентът на САЩ Джо Байдън успокоява европейците, че НАТО, дори и след Афганистан, е жизненоважно както винаги. Но остроумната му видеосреща на върха с китайския президент Си Цзинпин миналата седмица показа къде е истинският му фокус.
Путин вижда това и надушва кръвта. Доставките на газ за Европа са една от точките на натиск. Прикритите кибератаки са друга. Безразсъдното изпитание на противоспътникова ракета от страна на Русия, пренебрегващо европейските опасения за безопасност, беше първият регистриран акт на хулиганство в космоса.
Неспособността на Европа да накара Путин да плати сериозна цена за агресията в Грузия и Крим, за унищожаването на руската демокрация, за намесата му в изборите в чужбина и за убийствените нападения срещу Алексей Навални – и други опоненти на европейска земя – засилва усещането за упадък.
По отношение на Китай няма нищо близко до единен фронт. Подобна слабост насърчава други хищници. И така, какво трябва да се направи?
Европа, както винаги, е разделена. Източноевропейците продължават да вярват по-скоро на Вашингтон, отколкото на Брюксел, въпреки ясните предзнаменования за нов трансатлантически разрив, ако демократите загубят Белия дом през 2024 г.
Бюрокрацията на ЕС се ръководи слабо, а парламентът му е беззъб. Германия няма доказан лидер. Във Франция Макрон е изправен пред жестока предизборна схватка през пролетта срещу подкрепяната от Русия крайна десница.
И все пак идеите на Макрон за „засилена европейска политическа, отбранителна и военно-стратегическа автономия“, както и за по-силен, по-фискално и икономически интегриран ЕС, са най-обещаващият път напред.
Миналата седмица министрите на отбраната на ЕС обсъдиха план „Стратегически компас“ за увеличаване на съвместните способности. Но споразумение по предложените „сили за бързо разгръщане“ и други подобни изглежда далеч.
Докато Франция се подготвя да поеме председателството на ЕС, ще осъзнаят ли другите лидери този критичен момент и ще подкрепят ли Макрон? В свят на акули, змии и страховити чудовища, независимостта, сплотеността и ценностите на Европа са поставени на карта както никога досега.
За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини
