Подготовката на държавата за европредседателството, без съмнение, е най-важното тази година. Задача номер 1 и на кабинета, който вече превали първите 100 дни на управление. Българската европодготовка бе белязана от особено шумен скандал – НДК.
Приравняването на НДК скандала с българското европредседателство, несъмнено, е неправилно, но и опитът да се сведат хаосът и безхаберието в подготовката до някакви ремонтни дейности, до „смяната на някакви плочки“, на което никой в Брюксел не обръща или едва ли ще обърне внимание“, е проява на политическо късогледство.
Но че държавата се оказва очевидно неподготвена за много сериозното изпитание, е несъмнено. И проблемът не е от днес, той е последица. Последица на дълбоки и отдавна съществуващи други проблеми. Европредседателството не е просто посрещане и изпращане на чужденци. Макар че и тази организация и логистика не са без значение.
Откакто съществува „тройното председателство“ на Съвета на ЕС, има държави, за които анализите сочат, че не са постигнали поставените от самите тях цели, но досега няма случай някоя страна-членка да се е изложила на въпросното базисно равнище. Но НДК е симптом.
Само един от симптомите за изначална сбърканост, да не кажем по-силна дума. Отговорните фактори проявяваха и преди, проявяват и сега странна самоувереност, вероятно породена от слабо познаване на материята.
Нека припомним казаното преди повече от година от старият/нов премиер Бойко Борисов:
„И утре да кажат, и утре ще се справим… Какво толкова – има хотели, зали, ще се наемат коли и ще се направи председателството. Това да ни е проблемът.“
Оказа се, че дори тази „проста работа“ е забатачена. Какво остава за по-сложните задачи, за които, май, никой не е помислил. България много закъсня и възприе неправилен подход към подготовката, макар наистина да бяхме и изненадани с изтеглянето на европредседателството заради Брекзит.
Но така бе изненадана и Естония. Тя, обаче – далеч по-малко. Естония е особено показателна. Естонците не само започнаха да се готвят две години и половина по-рано, а поставиха в центъра на подготовката най-важния въпрос – хората с нужното ниво на знания и умения.
У нас тепърва ще се назначават стотици служители. Най-тревожното обаче и знак за политическо безсилие е сагата около т.нар. приоритети на българското председателство. След много лакатушене, мислене или не (мислене), след много версии, на дневен ред се появи приоритетът с „трите К“ (консенсус, конкурентоспособност, кохезия).
Това обаче са пределно общи и безсъдържателни формулировки. За сравнение : естонците се фокусираха върху един единствен приоритет – „Дигитална Европа“. Той отлично съчетава значимо за целия съюз направление и постиженията на страната.
Неспособността да се предложат приоритети, които едновременно са важни за Европа, отразяват общи приоритети на Тройката и същевременно са значими и за България, е израз на вече консумиран политически провал.
Една от основните причини за това нерадостно положение е липсата дори на опит за реална публична дискусия. За постигане на възможното най-широко обществено-политическо съгласие за председателството като важна общонационална задача.
Ако имаше такава дискусия с участието на компетентни специалисти, може би щяха да бъдат избегнати някои нереалистични заявки, като например, заявките за ангажиране на българското председателство с постигане на значим напредък по отношение на интеграцията на Западните Балкани.
Западните Балкани са един много труден район, където има стари и дълбоки противоречия между почти всички държави, вкл. вече членуващи в ЕС и НАТО. България в момента няма нито капацитета, нито политическото влияние да се нагърбва с такава сложна задача.
Като теглим чертата, излиза наяве старата ни нашенска и неизлечима болест : упоритият отказ да идентифицираме, анализираме и отстраняваме слабостите си. Успокоението, че няма да ни отнемат председателството, за което се наложи говорене и разясняване на истината след една нечиста хибридна кампания срещу България, не бива да ни успокоява.
Както не е успокоение и това, че от Брюксел не коментират нашите неуредици. Да, председателството няма да ни го отнемат, но е наивно да се мисли, че партньорите ни не са наясно какво се случва тук. Страната ни в лицето на политическия елит не само днес, не само последните 100 дни власт, показва и доказва, че не се справя, не е в състояние да се справи с истински сериозните задачи.
А погледнато от картата на Европа, това на практика означава, че сами се поставяме в периферията. Защото да се включиш в „коалицията на желаещите“ е едно, а да си извоюваш място в „групата на можещите“ е друго.
