Най-накрая сме добри европейци. Почти седем години след като гласувахме за напускане, британците най-накрая дават своя принос за Европейския съюз. Усърдно и с упорита преданост към дълга ние укрепваме връзките, които свързват 27-те оставащи нации в ЕС – макар и не съвсем по начина, по който някой би искал.
Погледнете публикуваното общоевропейско проучване, което показва, че подкрепата за напускане на ЕС е намаляла навсякъде от 2016 г. насам. Във всяка държава-членка на ЕС, за която има данни – от Финландия до Нидерландия, от Португалия до Унгария, нагласите за напускане са спаднали до нулата. Дори най-твърдолинейните антиевропейски партии в Европа се отказаха от целта за реално напускане на ЕС – вече не се говори за Frexit или Italexit – като вместо това се стремят единствено да реформират съюза отвътре.
Чудя се с какво може да се обясни тази недвусмислена промяна в европейското мнение. На някои може би им се иска да мислят, че причината е войната в Украйна или пандемията от Covid – и двете послужиха като напомняне за стойността на международната солидарност. Но обяснението, което изпъква, е очевидното. След референдума за Брекзит европейците погледнаха Великобритания и си помислиха: Nein, danke („Не, благодаря“ – в превод от немски, б.р.).
Те виждат нашата политическа дисфункция с петима министър-председатели за шест години. Те виждат как Брекзит раздели нацията по средата, внасяйки язвителност и токсичност в националния ни живот. Виждат икономическото ни неразположение, в което Великобритания изостава, изправена е пред същия натиск на възстановяване след Covid и инфлация като нашите съседи, но страда повече, като през последното тримесечие на 2021 г. БВП се свива с 5,2%, а инвестициите намаляват с 13,7% в сравнение с прогнозираните стойности, ако не бяхме напуснали ЕС – всичко това се дължи именно на Брекзит, а не например на пандемията.
Службата за бюджетна отговорност заяви това достатъчно ясно през ноември: „Брекзит оказа значително неблагоприятно въздействие върху търговията на Обединеното кралство“, каза тя, като отбеляза спад в „интензивността на търговията“ от 15%. Европейците виждат всичко това. Това е нашият голям принос към европейския проект: да действаме като предупредителна приказка.
„Великобритания е загубила империята си и все още не е намерила своята роля“ – това е често цитираната присъда на следвоенния държавен секретар на САЩ Дийн Ачесън. Е, сега вече сме намерили своята роля. Ние сме спасителният урок за това какво не трябва да се прави. Ако някога европейските народи се почувстват разочаровани от ЕС, трябва само да погледнат отвъд Ламанша – и да спрат да се чувстват разочаровани.
Спомнете си, че основният, повтарящ се аргумент на привържениците на Брекзит беше намаляването на бюрокрацията. Преди повече от десетилетие Найджъл Фараж беснееше срещу Дейвид Камерън, който имаше наглостта да говори за дерегулация в помощ на предприемачите: „Как може да говори за намаляване на бюрокрацията, а не за регламентите на ЕС, които я причиняват?“
Според Фарадж именно членството в ЕС е причината британският бизнес да се задъхва от бюрокрация. И все пак, сега, когато сме извън ЕС, кое е най-силното, най-простичкото оплакване, което чувате от британските търговци, надяващи се да продават стоките си на най-близките пазари отвъд Ламанша? Това са безкрайните часове, прекарани в справяне с бюрокрацията – митнически формуляри, забавяния, двойно начислен ДДС, наложен на клиентите от другата страна – причинени не от това, че сме в ЕС, както настояваше Фараж, а от това, че сме извън него.
Не е чудно, че 57% от британците твърдят, че Брекзит е създал повече проблеми, отколкото е решил, а едва 10% смятат, че е обратното, според проучване на „Най-доброто за Великобритания“. Дори сред избирателите на Консервативната партия повече са тези, които гледат на Брекзит в мрачна светлина, отколкото в слънчева.
Доказателствата за това, че Брекзит е създател на проблеми, са навсякъде. Помислете за плана на правителството да изпепели около 4000-те законодателни акта на ЕС, които остават в законопроектите на Обединеното кралство, като ги изгори до края на годината. Миналата седмица колегите предупредиха, че масовото заличаване на закони е процедурно почти невъзможно и по същество опасно. Ако законите бъдат просто премахнати, това ще доведе до премахването на широк спектър от важни, дори животоспасяващи мерки, независимо дали става въпрос за електрическа безопасност, стандарти за храните или чистота на водата. Ако те просто се копират и вмъкнат в ново законодателство, неопетнено от връзката с ужасяващия ЕС, това ще бъде най-монументалната загуба на парламентарно време. Ако законите се променят без време за подходящ парламентарен контрол, тогава, както казва високопоставеният пиар на торите Робин Ходжсън, „повечето хора не разбират това под „връщане на контрола“. С други думи, премахването на законите на ЕС звучи лесно като лозунг, но на практика е кошмар – също като самия Брекзит.
Никъде разминаването между реториката за Брекзит и реалността не е толкова ясно, колкото в Северна Ирландия. Напускащите с лекота отминаха опасенията за това, което за реално съществуващата общност изглеждаше като непреодолим проблем: като се има предвид, че винаги ще трябва да има граница между ЕС и Обединеното кралство, което е избрало да напусне митническия съюз, къде ще бъде тази граница? Тя не можеше да бъде между Северна Ирландия и републиката, без да застраши споразумението от Разпети петък (Белфастко споразумение, б.р.). Тя не може да бъде по дъното на Ирландско море, без да разгневи юнионистите, които искат да няма разлика между Северна Ирландия и Великобритания. Така че къде?
Предполагаемото решение беше протокол, който разгневи юнионистите, защото направи точно това разграничение, което те ненавиждат. За да ги успокои, правителството предложи законопроект, който ще отмени части от международно договорения протокол, почти сигурно незаконно – и сега се говори за изпращането на този законопроект в същото забвение, в което живееше първоначалният му автор Лиз Тръс. Междувременно предстои приемането на закон, който предвижда изграждането на гранични пунктове в северноирландските пристанища: както се изразява един коментатор, „Обединеното кралство изгражда и управлява международна търговска граница в рамките на собствената си страна“ – граница, която не е съществувала. Още един проблем, който Брекзит създаде, вместо да реши.
Всичко това се вижда на пръв поглед. Ето защо кметът на Лондон Садик Хан със сигурност е прав да призове, както направи тази седмица, да се премахне уестминстърската омерта по отношение на Брекзит и да започнем да говорим за него открито и честно.
Официалната позиция на лейбъристите е, че темата е затворена, че не може да има дори „прагматичен дебат“ на Хан за предимствата на повторното присъединяване към единния пазар и митническия съюз. Политическата логика е достатъчно проста: гласоподавателите, които напускат страната, не обичат да им се казва, че грешат, а лейбъристите не трябва да правят нищо, което би могло да разбие електоралната им коалиция. Но с всеки изминал ден се засилва контралогиката. Когато в националния ни живот има сила, която причинява ясна и настояща икономическа и политическа вреда, една опозиционна партия – да не говорим за правителство – трябва да говори за нея. Нашите съседи го виждат достатъчно ясно. Те са наблюдавали вредите, които нанася Брекзит, и са направили очевидния извод. Крайно време е и ние да направим същото.
Текстът е публикуван в „The Guardian“, негов автор е Джонатан Фрийдланд. Преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук.
