„Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот…“
Из речта на Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски, София, 1922 година
Само след броени дни, на 1 ноември, ще отбележим празника на българските будители. Ще се изсипят купища патетични словеса насред нашата вечна недосъбуденост.
А този неслучаен ден е избран преди близо сто години по инициатива на група интелектуалци, за да внесе повече дух всред младите хора на България, да ги изтръгне от унинието, завладяло обществото ни след тежките последствия на войните. Идеята е отново да се припомнят приностите и авторитета на личности, посветили живота си на високи ценности: свободата, просветата, културата.
Как днес да съотнесем празника към своето потребителско, хищно, разтерзано от агресии и взаимоненависти време? Как да го превърнем в защитен бент срещу пошлостта, всекидневното битово насилие, тоталното опростачаване, фалшивите новини? Как да вградим културата в имунната система на живота си сега и тук, за да стане по-поносим и смислен? Как и граждани, и институции да се „събудим“ за подобно всеобщо усилие?
Преди да достигнем до високата култура, която поражда и утвърждава ценностите, много бих искала да се вмислим над културата като цялост, над липсата й в повечето сегменти на всекидневното съществуване: за културата на социално поведение, за политическата и административна култура, за културата на човешките взаимоотношения.
Къде се учим на възпитано поведение и социално приличие, кой е длъжен да ни обясни общовъзприети правила и утвърдени цивилизационни йерархии, най-простите: че по-младите отстъпват място на по-възрастните, че с непознати се разговаря в учтива форма, че се говори тихо на обществени места, че на театър, концерт, опера и дори ресторант се отива в подходящо облекло. Логичният отговор е: в семейството и училището като начало, а по-сетне и в рамките на обществената приемливост. Но наблюденията ни – отвъд сензационните медийни истерии – показват друго: масово невъзпитание, клонящо към пълна разгащеност, потъпкване на елементарни норми, демонстрации на всепозволеност. За какво друго ни подсещат безразборните стрелби, често и в ръцете на деца, или пък нападението с боксове над контрольор от обществения трансторт от тийнейджърки.
Политическата и административна култура също са под всякаква критика. Ясно е, че те се усвояват с дълготърпелива последователност и че принципите им трябва да се спазват и от двете страни на „гишето“, но сякаш сме завладяни от обща апатична дрямка, в която нито социалното любопитство и активност, нито моралът на участниците по високи и ниски обществени етажи обещават скоро да се събудят.
Наблюдавайки културата на човешките взаимоотношения, можем да си помислим единствено за предмодерността: широкопредставена диващина навсякъде, заплахи и насилие в семействата, агресия сред невръстните дори, самоубийствено поведение по пътищата. Всеки срещу всекиго.
Укрепването на един общокултурен фундамент би отстранил много от бедите на съвременното ни битие: би намалил измамите и престъпленията, би улеснил и опростил в добрия смисъл на думата ежедневното ни съществуване, би поставил в по-висок контекст обществената атмосфера. Тогава радостната новина, че в проектобюджета за 2018 г. за култура има 30 милиона в повече, би се уплътнила с повече конкретен смисъл. Тогава и парите вероятно няма да стъпят на празно място или да се потрошат залудо, а току виж събудили изискванията за високата насъщност на културата. Защо поне да не си го пожелаем в навечерието на будителския празник?
