Всички българи трябва да помним Желю Желев. И не бива да подминаваме просто така деня, когато четирима български президенти се събраха заедно, за да почетат паметта му, пише в коментар за Дойче веле Иван Бедров.
„Прояви куража на инакомислието, когато други мълчаха“. Това са думи на днешния държавен глава Румен Радев за първия демократично избран президент на България – д-р Желю Желев.
Може и да звучи шаблонно, но това са думи, които българите отдавна очакваме. Уважението към хората преди теб и усещането за дълъг път вече не са част от българския политически живот. Затова денят, в който четирима български президенти се събраха заедно, за да открият паметна плоча пред родния дом на техния предшественик, е важна дата. Лекомислено е да подминаваме просто така 7 ноември 2017 година.
„Остана безсребреник, когато други осребряваха куража на инакомислещите и надеждите на всички българи. Остана демократ, когато всички се сочеха с пръст“, каза още Радев. Но не беше сам – до него застанаха Петър Стоянов, Георги Първанов и Росен Плевнелиев. Четиримата живи президенти на България почетоха предшественика си, който вече не е сред нас. Това събитие, разбира се, бе отбелязано в новините. Но се появи между редовете. Нямаше как да се класира преди просташките подмятания, фалшивите противопоставяния и всекидневните глупости в българските медии. Защото всяко припомняне за дните, когато България имаше посока, произвежда чувството на срам от лекотата, с която приемаме липсата на посока днес. А на кого му е притрябвал срам…
„Това, което ни липсва“
Свикнали сме да гледаме снимки на бивши американски президенти, които се събират заедно за различни каузи. Най-после го видяхме и в България, а каузата беше паметта на д-р Желев – на негово име няма нито една улица, нито един паметник, а до началото на тази седмица нямаше дори паметна плоча някъде из България.
Пред родната къща на Желев
„Това, което ни липсва, е чувството на приемственост. Всеки от нас идва на власт с мисълта, че е първи, неповторим и че започва да гради новото бъдеще…“, каза неговият пряк наследник Петър Стоянов. И подчерта контраста с днешния ден. Желю Желев бе не само сред първите дисиденти преди падането на Стената, не само първият лидер на демократичната опозиция, не само първият избран от българите президент – той бе първият политик от такъв мащаб, който заяви посоката пред България. Ако днес Европа звучи като банална реалност, в онези дни това бе бленуван път, по който именно д-р Желев и неговите привърженици поведоха България.
Тогава България имаше посока. Желю Желев беше пръв, но решителния тласък в тази посока даде Петър Стоянов. Георги Първанов може и да протестираше с лозунги „НАТО вън“ в качеството си на партиен лидер, но като президент не отстъпи от начертания път и в неговия първи мандат България стана член на НАТО, а във втория му се присъедини и към Европейския съюз. А когато Кремъл реши да напомня за своя интерес в България, Росен Плевнелиев не отстъпи нито сантиметър от тази посока и понесе ударите на агресивната пропаганда.
Как днес да очакваме някой да си спомня за политиците с посока? На кого са му притрябвали такива хора? На депутати с прякори на подправки, които внасят законопроекти от името на олигарси, заграбили бизнеси и институции – на тях ли точно? Или пък на бивши комунисти, готови да се обърнат срещу историята на България, само и само да погалят поредния каприз на Кремъл – на тях ли да им потрябват? На хора, наричащи българите „дебили“? Или на обладаните от злоба коалиционни партньори, част от които вече са осъдени за език на омразата – на тях ли? Или пък на събраните в парламентарната група на управляващите анонимници, суджуци и ченгета в дантели? Достатъчно е да проследим един парламентарен ден, за да различим нивото на политическите дебати днес от убедеността в посоката, която хора като Желев и Стоянов отстояваха вчера.
Това им липсва на днешните управляващи. Могат да печелят избори, могат да отчитат икономически растеж, могат да побеждават всички останали. Но я няма посоката, която да обедини и вдъхнови политици от различни партии и различни поколения. И точно този дефицит прави още по-необходимо да не подминаваме безразлично датата 7 ноември 2017, на която четирима български президенти се поклониха пред първия ни държавен глава – човека, който зададе посоката. Следващите само следваме.
