Горкото малко село Микре, пръснато на три хълма. То е вече по-известно с катастрофите под него, отколкото с красивия иконостас в храма „Вси светии”.
За да се спре черната серия от катастрофи на този път, ловчанският митрополит Гавриил наскоро отслужи водосвет дори. (Преди две години кметът на община Нова Загора пък ръсна 50 кила захар по пътищата наоколо, за да прогони злата прокоба, така било по древно предание…). Актуално и спешно последно се включи чак правителството – събра се тия дни извънредно и обеща да положи изключително сериозни усилия. С други думи – отля административен куршум.
Какво толкова му е на този прокълнат път и ще помогнат ли водосветите и сериозните усилия? Не. Защото на пътя нищо му няма. От Ябланица до Абланица той си е едно добре асфалтирано шосе, водещо към морето – със знаци, маркировки, канавки, места за отбиване, котешки очета и пр. Минавал съм го стотици пъти и – когато пристигна в селската си къща – паля свещ: все още съм жив.
Причината за катастрофите и труповете не е в пътя, а в хората върху педала на газта. Там се кара бетер като на магистрала, 120 километра в час е минималната скорост. Дори – ако спазваш ограниченията – зад теб се залепват плътно яки джипки и баварци (свръхизнервени вече и от последния преодолян тир керван), започват да ти светкат гневно с фаровете, да крещят. Когато те изпреварят, здраво натискат клаксоните и вирват среден пръст. Като така е не само с новите, мощните и скъпите возила. Същото е често и със секъндхенда (пак мощно отстрелване на комплекси).
Покрай трагедията точно преди седмица под село Микре, за пореден път се зададе безсмисленият въпрос: защо в България едни и същи хора са като джигити зад волана, а пресекат ли границата – кротват. Той е безсмислен, защото няма два отговора. В България има закони, но не се спазват. А в другите държави – ако съгрешиш – ще ти бръкнат дъбоко в джоба, ще ти свалят номерата на колата, ще ти вземат книжката, а могат и да те пъхнат в кауша. Там няма как да чуеш: и кво ще праим са?
Забелязвам от известно време, че пътните полицаи нещо позачезнаха. Ня-ма ги. Иначе те си стоят на едни и същи места и всеки ги знае. Например преди тунела „Правешки ханове” в посока София. Там ограничението е 90 километра, всички намаляват и – минат ли тунела и излязат на светло – отново бързи и яростни. И много глупави. Взех напоследък даже да си мисля, че автомобилните инструктори имат нов девиз: Ние ги пускаме, а те не ги хващат.
Добре, минаваш как да е прокобата на онази част от варненския път и стигаш магистрала „Хемус”, където… започват другите проблеми и патила. Това, което в АПИ добродушно и упорито наричат магистрала, отдавна вече не е. До София е истински слалом от отбивки и ограничения на скоростта, минавайки по виадуктите е цяло чудо, ако останеш с полуоска (заради сглобките). За тунелите и вече веднъж споменатите кервани с тир-ове да не говорим. И всичкият този ремонт продължава години, безкрай.
(Първата копка на автострадалната магистрала „Хемус” е направена през октомври 1974 година. До Правец са няма 70 километра. За същите тези години аз се ожених, роди се синът ми, порасна, изучи с в добри училища, започна работа, роди му се син… А тези нищо и никакви километърчета стават все по-опасни и все по-кофти. А и са си все толкова, проклетите.)
Бедите идват и от друго – ние все така (още) не знаем как се кара по магистрала. То не е само да включиш антирадара, да вдигнеш най-малко 140 километра в час и да изпреварваш, да бибиткаш и да псуваш. Иска се и някаква елементарна култура. Например да позволиш на някой да те задмине, нищо че това ще те нарани смъртоносно точно в тъпото самочувствие. Също така: да си наясно, че колкото и да шпоркаш, ще стигнеш (ако стигнеш) пет минути по-рано.
Питам се: закъде и за какво ли точно е забързал онзи с джипката, който дни след ужаса Микре помете дете на пешеходна пътека край бургаското село Атия? Сега и за там щели да взимат мерки…да строят надлез ли, пасарелка ли, кръгово ли, не разбрах точно. Но питам : ами досега какви ги мислехте, и какви ги вършехте? Никой ли по-специален ум не знаеше, че и в двете посоки по този път е като на пистата Судзука? Там, между двете платна и китайска стена да се издигне, пак няма прошка. Нищо, че има ограничения, нищо че има знаци и маркировка… А и на кого всъщност му пука дали пътят е държавен или общински – онзи безсмислен спор, който идва винаги, когато злото е вече сторено.
У нас това е вече традиция. Случи ли се бедата, започва се с неотложните и важни мерки. Така беше и с катастрофата край река Лим, и с баталните сцени на моста край Бяла, с кървавите автомобилни гонки… До следващата смърт.
И – колкото и песимистично да звучи – все така ще си бъде. Докато зад волана седят безнаказани мутри. И едни други, които не могат да четат, но имат книжки. Първите карат лачени мощни автомобили и не им дреме. Вторите – издухани таратайки без технически преглед, но и на тях не им дреме. А и от кого?
