Явор Дачков беше любимият журналист на баща ми, Бог да го прости. Отиде се на 60 години и беше убеден, че Явор е свестен човек, антикомунист, добро момче.
Като го слушахме заедно по радиото едно време, и аз мислех същото.
После се запознах. Когато стана, Дачков беше върл костовист (периода Кулезич).
Както ми казаха, сестра му държала ресторант в „Синия лъв“, където си устроихме редакцията на възстановената „Демокрация“. Когато влязохме, беше гробница. Изкъртени плочки, печки, мокри стени, олющени тапети, погреб.
Постегнахме и си направихме редакция, офис, както му викат жълтопаважниците.
Между другото, работа по новобългарски е офис. Не с мотиката или с трактора. На бюро и в офис.
Между другото.
И по някое време Явор, по това време костовист, взе да лепи некролози за Васил Илиев на дувара на „Синия лъв“, в които намекваше, че СДС е в основата на ВИС.
Написах статия, която вече не помня подробно, но завършваше с „Ех“.
Дачков намери начин да се извини.
Иван Кръстев казваше за Дачков – Явор е добро момче, но има два проблема. Първият – че иска всички да го харесват. И вторият – че светът е различен, когато го погледнеш от позиция, различна от белите покривки на „Синия лъв“.
Мисля, че първият проблем Дачков си го реши. Отрече се от Костов, отиде при Патрашкова и Алексей, не му пука.
Решаването на втория предстои.
Не смятах да пиша за Дачков – ама те, на. Поток.
По онова време Явор почна да издава „Гласове“. Издаде аудио на речите на Тодор Живков, имаше търговски успех, и му завидях, честна дума.
Но се присетих, понеже видях, че по някое време Тома Биков, депутат от ГЕРБ, бил бил главен редактор на това нещо, на „Гласове“.
Биков е дипломиран артист. Играл е в Старозагорския театър, но запомнящите му се роли са като учредител на Куневата партия, съветник на Румяна Бъчварова, сега – като основен говорител на ГЕРБ.
Питал съм се как този човек, на ръба на костовизма, куневист, реформатор и артист в истинския смисъл е там, където е.
Приятели ми казаха. Той има много свободно време. И ходи там, където ние не ходим.
Напомня ми на незабвенния Мишо Михайлов. Също артист. Ходеше с месеци в един офис, етаж по-долу от „Бъдеще на България“ на Елена Костова. Накрая се видя и на другия ден смени Стояна като шеф на пресцентъра на Костов.
Те така.
Както е рекъл поетът, тъй върви светът.
Мислех накрая да изведа поука. Защо сме там, където сме.
Има ли нужда.