Историците и всякакви русофилски интерпретатори-пропагандатори на историята, включително и политиците сред тях, са истинските виновници за „конското“, прочетено демонстративно от руския попски велможа Кирил на руския му троянски кон в София.
Самият Кирил е невинен по стандартите на имперското нахалство, което се различава в идеологическите си послания от нацоналсоциалистите на Хитлер само във фразологията. Националсоциализмът презира „непълноценните“ народи и ги обявява за тор на арийската раса, докато националрашизма „само“ очаква от малките, незначителните, вкараните под строя на руските знамена народченца да стоят благодарно на колене пред величието на своята окупаторка.
Конкректо българите винаги са били в очите на руската империя „капка“ от славянското и православното руско море и са били определяни като „средство“ за постигане на руските цели от крайно недипломатичния изразител на руския цинизъм водещ ( ни за носа) руски дипломат граф Н.П.Игнатиев ( цитатите в този смисъл изобилстват в неговите „Записки“ от периода 1875- 1878 г.). Разликата между това да сме „тор“ и „капка“ оставям на читателите да преценят сами – може в „селска България“ , където национлмазохисти не липсват, да се намерят и такива, които да харесат „тор“ повече, някак си е по – креативно като принос към кръговрата на живота от това да бъдеш просто „капка“ в чуждото море.
В родината на кирилицата руският велможа Кирил се кара на овластения от българите президент като на крепостен селянин защото има сомочувствието на продължител на една дълга и безнаказана традиция. И защо не, след като вицепрезидентът коленичи пред него и му целува ръката, значи и от президента може да се очаква ако не друго, то поне пълно смирение по време на традицонния руски бой с пръчка пред строя, практикуван за провинилите се в руската армия!
Кирил не е първият руски велможа от имперския запас, който държи такъв тон у нас. Традицията датира още от генерал Дибич Забалкански ( любимец на императора , издигнат от него в пълководец за награда, че е издал заговора на декабристите), извършил успешен набег през 1828 г. през българските земи чак до подстъпите на Константинопол. Сключвайки Одринския договор с османците Дибич не само не споменава нищо за поробените българи, не само не приема исканията им да се застъпи за тях, но и предава на османските власти българския бунтар на руска служба ( поучително, но погребано под „благодарностите“ послание към бъдещето) капитан Мамарчев, събрал стотици български дороволци, готови да се бият за българската свобода.
Честните руски военни кореспонденти Евгений Утин и Василий Немирович Данченко са описали многобройни случаи на отделно, но прерастващо с развоя на войната 1877-1878 г. в масово презрително отношение на руските офицери към българите, за сметка на което все по-често нараствали симпатиите им към турците ( описанията са покъртителни за заблудените българи, които нямат представа за тази част от историята ни).
Върху уж освободените, но третирани като стадо българи, се изсипва „благоволението“ на новите им руски господари, за които нещо обикновено бил „разговорът с нагайката“. Тя беше беше „джобния речник“ на руските офицери в общуването им с българите, отбелязва Данченко. „Политиката на нагайката“, за която пише и Захарий Стоянов, се олицетворявала от плеяда надменни руски генерали, командвали България до момента, в който българите се окопитили и отхвърлили тяхното ново иго чрез съединението от 1885.
Императорът лично провождал в България за налагане на руски ред генералите Соболев, Енрот, Каулбарс, които се надпреварвали по грубост, но само успели да убедят българите колко прав е бил Апостола да предупреждава, че българската свобода не бива да бъде поставяна в зависимост от Русия ( заради което и увиснал на бесилото без могъщата Русия да си мръдне пръста в негова защита, способна иначе за друго да манипулира султана в желанието му да избегне руското желание за реванш след Кримската война).
Генерал Решетников и запасният офицер от КГБ Гундяев\ Кирил просто продължават дългата руска традиция, прераснала в генералната линия на генералните секретари на ЦК на КПСС спрямо покор(е)ната България. Уви, не може да се каже, че генерал Румен Радев е продължител на традицията на генерал Иван Колев, спрял и разгромил руската агресия срещу България през 1916 г. в Добруджа.
Какво (не)знаем или нехаем в тази връзка, за да си дадем сметка защо ни третират по този унизителен начин с руската нагайка?
Без никакви последици си остава например фактът, че край посланика на Русия с генералските еполети по време на съветско-руски годишнини пред Монумента на окупационната червена армия ( МОЧА) в София най редовно и най-нагло ( макар българската конституция да забранява паравоенните организации) дефилират паравоенни бутафорни руски офицери с хоругви, на които оскверняващо българското достойнство са изобразени новорашистки хибридни псевдознаци на смесена руско-българска държавност, в които доминират двуглави орли и георгиевски лентички. Същите униформени казашки офицери си присвоиха ролята на неканена охрана на българския патриарх Неофит при посещението му в Гигинския манастир на 17 май 2015 г., пазейки го от българските богомолци по начин, по който по-скоро го караха да изглежда като техен пленник.
Някакви възражение от българска страна? Никакви! Жалва се там там някакъв си блогър и толкоз…
Що за символ на българската свобода е руският пълковдец Александър Невски, слуга на ислямизираната монголска Златна орда, канонизиран от руската църква за светец заради съвместната му борба с мюсюлманските му господари срещу западните християни, макар да е приел исляма в края на живота си? И понеже това ни е малко, а и досегашната почит към българомразеца граф Игнатиев също не стига на Русия и русофилите, днес вече се опитват да го канонизират и като „баща на българската нация“, чиято истинска заслуга по каноните на днешната политика на Кремъл е предимно в това, че е бил яростен враг на всеки порив за истинска свобода на българите по европейски образец.
Ако за подигравката с натрапения ни „светец“ Александър Невски като патрон на най-голямата катедрала на Балканите все пак истината е относително известна на част от днешните просветени българи, то колцина си дават сметка, че мащехата на българското православие, опитала се да задуши в зародиш българската църковна свобода със схизмата срещу нея от 1872 г., строи Руската църква в София на инат на собственото си катедрално творение. Руската църква е била издигната в българската столица като алтернатива на „Ал. Невски“ само и само руснаци да не се черкуват в българския по статут ( все пак) катедрален храм на заклеймената от руската мащеха БПЦ чак до благоволението на Сталин схизмата с нея да бъде свалена в началото на съветската окупация.
Всяко неподчинение на българите – мнимо или реално, винаги е било наказвано с „още от същото“, с още руско натрапничество и натякване да му бъдем вечно признателни.
Така че: нищо ново под слънцето ( на отблясъците от позлатените кубета) на руското имперско присъствие в България, което се разпорежда тук като у дома си не за друго, а защото му позволяваме.
