Доц. д-р Дилян Николчев е изследовател в областта на църковното право и устройство и управление на БПЦ.
Роден на 18 март 1961 г. в гр. Плевен. Завършва Богословие в ДА „Св. Климент Охридски“ (1986). Специалиира Римско право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ (1996–98). Правни науки в ЮЗУ.
Специализира в Института за изучаване на източните църкви в гр. Регенсбург, Германия (2002).
Ръководител на Катедра по практическо богословие (2007); председател на Общото събрание на БФ (2007–11; 2015 -); технически редактор и литературен сътрудник в Синодално издателство; член и главен редактор на редакторската колегия на сп. „Богословска мисъл“; член на СУБ. Награда от СУБ за принос в науката (2009).
Говорене на духовно лице ли е чутото от записа на разговора между президента и руския патриарх?
Под „духовно лице“ имате предвид руския патриарх. Това е всъщност официалната му „визитна картичка“ – патриарх на най-голямата поместна православна църква в православния свят. От гледна точка обаче не само на неговото минало – като агент „Михайлов“ на КГБ, но и с оглед странната от богословска гледна точка симбиоза между него и Путин в контекста на отношенията между църква и държава днес в Русия, по-скоро неговото поведение, по време на визитата му в страната ни, асоциативно напомняше за посещение на специален пратеник на президента Путин, а не на предстоятел на Руската православна църква. С други думи ролята му напомняше по-скоро за външния министър на Руската федерация Лавров, отколкото за висше духовно лице. Освен това всички външни белези по време на срещата между президента Радев и руския патриарх по-скоро сочеха за политически диалог, отколкото за посещение на добра воля и внимание на духовник от ранга на Кирил.
Случайна ли е и скандална ли е отправката към Съветския съюз и „българските другари“?
Смятам, че тази отпратка към СССР и отношенията с НРБ и другарите от двете „братски социалистически страни“ най-малкото бе неуместна от страна на руския патриарх. Тя звучи дори и обидно, нищо че е изречена за български държавници от времето на „Варшавския договор“ и „СИВ“, защото на втори план констатацията на патриарха, че „българските другари“ от онова време не можели да говорят, без да държат пред себе си „хартийка“, се отнася в по-широк контекст до българите – те са били глупаците, съветските ръководители – не, но виждате ли настоящия български президент не бил нещо друго, бил харизматичен, нещо повече – бил харизматичен лидер и „прекрасен оратор“. Простете ми, но последните думи на „любезност“, или нещо повече от страна на Кирил, трудно бих могъл да приема, но това е вече лично и със сигурност – субективно мнение. Освен това, направо цинично е от страна на патриарха-политик да ни връща във времето на социализма и да ни убеждава, че Руската и Българската църква тогава формулирали позициите си „с мълчание“ поради тежките политически условия, както се изрази той, забравяйки формулирането на собствените си позиции по онова време. Тук дори нямам предвид неговото агентурно минало, макар че „едното от другото не могат да се разделят“. Говоря за неговата официална дейност като висш духовник на Руската православна църква във времето на СССР и личните му позиции по обществено-политически въпроси, всичките изцяло обслужващи съветската политика: неговите писания и коментари, защитаващи тезата, че в Съветския съюз имало свобода на религията, че Църквата не била преследвана; декларациите и изказванията му по отношение на дисиденти в Русия и т.н. Всички те са достъпни днес и всеки може да си отговори на въпроса до каква степен поведението на Кирил по онова време е било църковно и до колко то е било формулирано „с мълчание“ с цел доброто на Църквата. На подобни тези прочее се наслушахме през последните години и в България – както от бивши офицери на ДС, работещи по направление „духовенство“, така и от духовници, обявени по закон за агенти и секретни сътрудници на атеистичната комунистическа политическа тайна полиция. И тъй като става дума и за агентурното минало на патриарх Кирил – агент „Михайлов“, то преди известно време публикувах два документа на ДС от 1982 и 1984 г., отнасящи се до изборите за генерален секретар и зам.главни секретари на Световния съвет на църквите в Женева, при които КГБ, чрез своите агенти, осъществява оперативно мероприятие, целящо избирането на „подходящи“ кандидати на тези висши религиозни постове. На единия от тях – зам.главен секретар – е избран български агент, бивш професор в Духовната академия – агент „Дамянов“. Операцията, видно от документите, е „в изпълнение съвместен план с управление 05 – КГБ по ССЦ“. В един от документите е поместено изказването на Конрад Райзел, зам. Генералния секретар на ССЦ преди „подмяната“ му с агенти на братските служби, който възразил остро на руската „църковна“ агресия, и който дава много точна характеристика на истинската същност на „руската православна политика“: „русите имали странна аритметика, служейки си с понятията светове и райони, като заменяли понятието Източна Европа с Православни църкви и че Руската православна църква /РПЦ/ използувала всяка възможност за налагане на своята власт“. Обърнете внимание на ролята на тогавашния архиепископ Кирил в битността му на агент „Михайлов“: в тази „съвместна“ операция на КГБ с останалите братски служби, всъщност той е главния организатор по провеждането й. Настоящото му посещение в България и проявите му твърде много ми напомнят именно на този епизод, в който, според българската ДС – по разменена информация с КГБ, той е главният изпълнител и „диригент“ по поставената задача от страна на КГБ представителите на „братските църкви“ да изберат посочен от Москва председател на Световния съвет на църквите.
Президентът защити ли достойнството на българския народ или се държа сервилно?
За съжаление, докато прослушах записа, направен от представител на Св. Синод по време на срещата между президента Радев и руския патриарх, имах през цялото време усещането, че реакцията от страна на българския държавен глава бе по-скоро въпрос на оцеляване – да оцелее под непрестанния „огън“ от страна на руския високопоставен гост, нападки не по църковни или всеобщо-хуманитарни въпроси, а политически по своето същество. Радев унизи самия себе си, а оттук и българската народност и държавност, като се впусна в несвойствени за президентската му позиция оправдания, стигащи на моменти до хленч и действително до сервилност. В този смисъл това не беше нормален дипломатически разговор, а обяснения от страна на Радев: че тук бил споменал за ролята на цар Александър за освобождението на България, че там бил споменал за участници във войната и на представители на други нации, че дори цитирал Достоевски, че срещу българския парламент бил построен паметник на Царя освободител. Или пък индулгенция, нещо като опит на Радев за откупване на „греховете“, които България е направила спрямо Руската федерация през последните две десетилетия, откъсвайки се от нейната орбита на влияние. Прочее, ако трябва и да иронизирам президента Радев, той пропусна да спомене пред руския патриарх-политик, че в архитектурния ансамбъл около българското народно събрание Русия присъства осезаемо, нещо като окупатор, наложил наименованията на улици, сгради и паметници – разположени един до друг, както следва: храм-паметника „Св. Александър Невски“, улиците Дондуков, Московска, Граф Игнатиев, да не пропуснем и руската църква на метри от паметника на Цар освободител, както и десетки съветски и руски паметници паметници, вкл. и този на съветската армия. Следователно, редно е да си зададем въпрос – дали г-н Радев се чувства национално комфортно, заобиколен отвсякъде в своето президентство от руски символи и руски политически тотеми? Въпросът разбира се може да бъде адресиран и до много по-широк кръг от български политици и държавници…
Това доказателство ли е, че за да скъсаме с постокомунистическото си минало, трябва да сменим датата на националния празник и той да е на 22 септември – Денят на независимостта, както празнуват всички цивилизовани народи или трябва да продължим да празнуваме едно много спорно „освобождение“?
Самото освобождение не е спорно и ролята на Русия и руската войска не трябва да се игнорира. От българска и общоевропейска гледна точка има обаче проблем с някои руски интерпретации по отношение на конкретни исторически факти. Това пролича и в говоренето на Кирил пред българския президент, например, че Европа била против освобождението на България, че само Русия се застъпвала за българите и тръгнала да ги освобождава, изпускайки установени исторически събития и факти, като например проведената Цариградска конференция преди войната и нейните позиции и решения. И като че ли да не остане съмнение колко лоша е Европа, руския гост дори постави „Обединена Европа“ като враг на Русия, разбирайте и на православието“, в контекста на Кримската война. Спорни са, разбира се, последствията от освобождението, но от фактологична гледна точка, с оглед държавността на освободената, но все още под зависимост българска държавност, не може да има съмнение, че България трябва да чества своята независимост на друга дата – 22 септември стар стил, нов – 5 октомври 1908 г., когато родината ни обявява държавническия акт за независимост в Търново. В противен случай, ако продължаваме да честваме както до сега освобождението на 3 март, това означава да продължаваме да търгуваме с националните си символи и интереси в полза на друга държава.
