Забелязвате ли, че в учебниците за чужди езици, особено тези за начинаещи, всички описвани вътре герои са щастливи, семействата са задружни и прекарват заедно вечерите си, бащата чете вестник, майката глади, малкото братче реди кубчета на пода, голямото пише домашните си, телевизорът работи, бабата плете чорап, котката си играе с преждата, а за дядото вече съм забравил…Пълна идилия. Сякаш щастието е граматически най-удобно за обяснение. Винаги е в сегашно време.
Това е цитат от разказ на Георги Господинов. Всъщност това е целият разказ. Той, заедно с още 102 подобни свръхкратки истории, е част от най-новата книга на автора „Всичките наши тела“ /издателство „Жанет45“/. Най – късите разкази са от едно изречение, най-дългите – от страничка и половина. Всички в познатия ни стил на Георги Господинов – спокоен, ненатоварващ, леко меланхоличен, някак смирен, без патос и екзалтация. С намигване, усмивка и ирония. Логично продължение на „Естествен роман“, „Физика на тъгата“ и „Сляпата Вайша“. Както пише Иван Теофилов „Близки до предишните книги на Георги Господинов и в същото време нещо съвършено ново. Тук, където концентрацията е най-важна, нещата са доведени до изключително майсторство. Един особен, още по-чувствителен, по-вътрешен поглед. Усет, нюх, интуиция, прозорливост“.
Във време, когато романът е всепризнат властелин на художествената литература, Георги Господинов избира формата на съвсем късия разказ, за да разкаже историите си. В унисон със статусите във Фейсбук и Туитър и в същото време като контрапункт на безразборното бъбрене и безнаказаното говорене в социалните мрежи, където всеки име мнение и мисли без значение какви са познанията му, компетенциите и експертизата.
Всъщност много преди бума на социалните медии Господинов налага кратката форма на говорене. Още с първата си стихосбирка „Лапидариум“ преди 26 години той изненадва със стихове от няколко думи. Писал ги е на откъснати листчета, дори на гърба на билети. Сравнява свръхкъсите си истории с играта от детството, когато децата се надпреварват да потапят главата си в кофа вода като поемат предварително въздух и после спират дъха си. Номерът е кой ще издържи най-дълго. Минута-минута и половина, които ти се струват цяла вечност преди да изтръскаш глава и да се върнеш към живота. Е точно толкова трае и прочитането на всяка от неговите истории. Няма да се удавиш, но след всяко потапяне вдишваш като за първи път.
„В такива времена като днешното, когато се говори много и напосоки като в кръчма, добрата къса история идва да ни даде мяра за всяка дума. И за всяка минута.“ – пише Господинов в послеслова към книгата си.
Във „Всичките наши тела“ има стари и нови истории. Някои са създадени отдавна, някои сега, при почти едногодишния престой на автора в Ню Йорк като стипендиант на тамошната обществена библиотека. Има истории за детството и за минали любови. За 80-те и за годините на несъстоялия се преход. За една къща в Бретан и за гробищата Пер Лашез. За българите и за странното племе Аймара от Андите, за което миналото е пред нас, а бъдещето зад гърба ни…
След като изследва физиката, тук Георги Господинов се потапя в „Граматика на тъгата“. Това е един от разказите , който мен лично най-силно ме развълнува.
С какво българската тъга е по-различна?Не прилича ли тя на други също трудно преводими тъги като турската хюзан или португалската саудаде? Не твърде – доколкото това са тъги на империи, които са имали всичко и са го изгубили. За разлика от тях българската тъга е по нещо, което си загубил, без да е сигурно, че някога си го имал. Тъгата на майка ми по Париж, който никога не е виждала и няма да види. Тъгата на баща ми по 1968-а, която не се е случила в България и повече няма да се случи. Тъга на втора степен – по цял един неслучил се свят. А неслучилите се неща често траят по-дълго. В този смисъл българската тъга е трайна.
„Докато пишех „Всичките наши тела”, исках това да е книга, след която ти се мълчи – споделя Господинов в свои публични изяви. И празният лист след разказите от няколко изречения, и белите страници , оставени ей така без печатарско мастило накрая на книгата, са затова – да ги погледаме и се замислим, да притихнем и помълчим. “Един автор, който умее по такъв начин да се издигне над комерсиалността и конвенционалността на романа, спасява не само себе си, но и литературата, а с нея и целия свят“, възкликна „Нойе Цюрхер цайтунг“.
Познавам Георги Господинов от първата година на следването му в София. Бях най-добра приятелка с тогавшната му ученическо-студентска любов. Събирахме се, гостувахме си по квартирите. Той не говореше много. Пишеше. И за един негов рожден ден решихме да му подарим стихосбирка – неговата собствена. Извадихме на ксероксни листи негови стихотворения, поръчахме на приятел оформление и илюстрации, подвързахме с корица и спирала книжката и му я подарихме. Година преди 89-та беше трудно дори да мечтаеш, че един ден ще издаваш книги наистина и те ще се превеждат по целия свят. …Нямам представа дали той си спомня тази случка, дали пази подаръка , какво е мислел и в какво е вярвал в онзи момент. И тогава, и сега той беше доста сдържан в стила и поведението си. Затова има нещо твърде парадоксално във факта, че именно Георги Господинов е обект на постоянни атаки от колеги, критици и обикновени завистници в последните години. Замесват името му заедно с това на фондации, които го подкрепят, за да докажат, че е превеждан и издаван по света не заради таланта му, а заради лобита, които го толерират и финансират. Нямам никакво намерение да влизам в подобни спорове. Най-голямото доказателство за обратното са пълните зали на премиерите на книгите му, изчерпаните тиражи и опашките за автографи от родители, довели тийнейджърите си си и тийнейджъри, довели родителите си…Но както пише Господинов:
Омразата винаги ще ни чака на едно близко, родно място.
Родината е там, където са нашите врагове.
„Всичките наши тела“ е книга, която може да четете рано сутрин на зазоряване или в припадащия здрач привечер. Когато ви е тъжно или когато ви е ведро. Когато ви е самотно или когато ви е пълно на душата. Когато къщата утихне или когато децата тичат и викат на воля. Когато ви е топло или когато ви е студено. На екс или бавно, на малки глътки. След нея просто ще се почувствате добре. Ако още не сте започнали, направете го сега, през август.
„Август –
следобедът на годината“
