Далеч не всеки американски сенатор получава световно внимание след смъртта си. Джон Маккейн в това отношение се открои и посмъртно от всички американски законодатели от неговия ранг. Една от причините за това беше фактът, че той мереше ръст политически и морално с президента Доналд Тръмп. В това качество 81 годишният сенатор от Аризона и неуспял кандидат за президент през 2008 г. беше смятан за неофициален лидер на съпротивата срещу него в лагера на партията, която въпреки това Тръмп успя да впрегне в своя подкрепа за свършения факт със своята изборна победа, колкото и да е спорен.
Макар двамата да могат да бъдат определени като две капки ( но олио и вода, които не могат да се смесят) все пак по дефиниция имат нещо общо помежду си. Имали са „летящ старт“ в живота. Летецът Джон е имал щастието да се роди в именит род на адмирали, а предприемачът Доналд – в богато семейство, което му е гарантирало охолно бъдеще. Само че Джон никога не е спекулирал с произхода си и дори се твърди, че е отказал да бъде освободен от плен във Виетнам заради факта, че баща му е военноморски адмирал, докато Доналд изповядваше философията на човека, заявил пред избирателите си ( доста от които представители на американските работяги, чиито живот е белязан от много усилия за поддържане на екзистенциалния минимум) : има много начини да станеш богат, но най-сигурният е да се родиш такъв.
Обща черта на вербално ниво между двамата антиподи е поставянето на Америка на първо място. Само че Маккейн беше доказал това със саможертвената си биография на военен, прекарал 5 години във виетнамските затвори, докато за Тръмп „Америка преди всичко“ преди всичко беше предизборен лозунг, насочен към мнимите врагове на страната сред имигрантите и дори сред съюзниците от Европейския съюз.
Някой марксист би определил преплитането на приликите и разликите в кариерата на сенатора Маккейн и на предприемача – шоумен Тръмп като „единство и борба на противоположностите“. Ако обаче прибегнем до един от антиподите на Маркс, какъвто беше бившият президентски съветник по въпросите на националната сигурност Збигнев Бжежински, от омлет не можеш да направиш яйца. Каза го в началото на 90-те години в зенита на славата си като един от малцината политолози в света, който се осмели да предрече и да познае, че комунизмът и в частност съветската му база ще се провалят много скоро. След това поясни колко трудно ще се роди от комунистическия омлет приобщаването на тази част от света към свободната му половина.
Каламбурът за омлета и яйцата по някакъв начин също важи за този паралелен анализ. Защото и Маккейн, и Тръмп никога не са правили опит да „обърнат палачинката“, за разлика от много други големи имена в световната политика. Пълно е с такива: от бившия генерален секретар на НАТО Хавиер Солана и още по-бивш краен левичар, до бившия президент на Русия Борис Елцин, разпуснал КПСС и още по-бивш висш партиен функционер на върха на СССР. Дори Роналнд Рейгън започва политическата си кариера в Демократическата партия.
При всичките изброени по-горе прилики, двамата политици ( доколкото това определение може да се отнесе до проходилия в политиката в залеза на живота си Тръмп, докато Маккейн пребивава в нея като законодател с изключително плодотворен принос в законотворчеството 35 години), малцина биха си спомнили за тях през призмата на общото между тях. Противопоставянето им беше толкова остро, че засенчва всякакви други нюанси.
Щеше да е лесно да се обясни този сблъсък с разлика в поколенията, но и това не е вярно. Настоящият президент и републиканският му остър опонент са обитавали Америка по едно и също време в зрялата част от живота си. Единият от тях обаче се закани да разруши завареното статукво ( или онова от него , което смяташе за вредно), докато другият го е защитавал с цента на живота си на карта и го направи отново в посмъртното си послание, повторено от дъщеря му на погребението: Америка няма нужда отново да бъде велика, защото тя винаги е била такава.
И още по нещо, от което Маккейн печели моралния двубой, се различават двамата и в живота, и в смъртта. Тръмп е обект на силна омраза ( думата не е преувеличена) сред своите политически противници, в каквито се опит(в)а да превърне с нападки и враждебни действия също мнозина от лидерите на западните съюзнически държави. Докато Маккейн, заклет противник на Демократическата партия в САЩ, получи последно сбогом от мнозина от тях с жестове на дълбоко уважение. Справка: присъствието на погребението на Барак Обама, победил републиканския си съперник в пряк сблъсък с него на президентските избори през 2008 г. и уважителните му думи пред ковчега на покойника.
Съболезнованията във връзка с кончината на Маккейн, които изпратиха световни лидери – от Тайван и Германия, до Франция и Израел, също не бяха протоколни ( каквито биха били при кончина на американски президент, например). Нито Меркел, нито Макрон са „длъжни“ да застанат с името и ранга си зад съболезнователните телеграми и суперлативите за живота и делото на един сенатор от САЩ. Но го направиха и разгласиха. Не на последно място, за да покажат на Тръмп, че неговият вътрешен враг е приятел за съюзнически, на все пак външни сили, които не се колебаят да заявяват неприятна за живия шеф на Белия дом позиция.
В страни, като Русия и България, смъртта на Маккейн в същото време беше посрещната с гробно официално мълчание ( само изживяващият се като пропагандно острие на БСП депутат Александър Симов изплю камъчето и заплю с него покойника като „политическо чудовище“). Дали политиците в Москва все още са на страната на конкурента му в състезанието за умовете и сърцата на консервативна Америка или по-скоро отправят послание към домашната публика в стил “ един фашага по-малко“, както се изрази в мрежата вечният кандидат за шут в руското кандидатпрезидентско шоу Владимир Жириновски?
Да, принципът „да не дразним Тръмп“ със сигурност е повлиял на ледената (липса на) реакция от страна Кремъл, който след дългогодишната си антиамериканска пропагандистка политика бере плодовете й – руски медии и коментатори в интернет изпаднаха в див възторг от смъртта на американеца. За Москва Маккейн беше емблематична мишена – за разлика от Тръмп, в чиято чест в руската Дума пиха благодарствено шампанско след неочакваната му президентска победа.
Дребнавостта на „великата нация“ не работи за утвърждаване на „величието“ й. Тя показа едновременно с това, че Маккейн е истинското олицетворение на онова, което не е Русия, включително с факта, че кончината му беше почетена от Виетнам с официално съболезнователно изявление на външното министерство и с припомнянето от страна на ведомството, че сенаторът беше водеща фигура в усилията за помирение на САЩ с бившите й виетнамски врагове. А думите „помирение“ и „Москва“ са в противоречие, което надминава по своя антагонизъм двубоя между Тръмп и Маккейн.
Тръмп, впрочем, при всичките си нападки към ветерана Маккейн приживе, отиващи отвъд политическата нормалност, намери сили да не се държи като московец и изпроводи съперника си със съболезнователни думи в публичното пространство. Отново „единство и борба на противоположностите“ ( по Маркс)?
Не, просто Америка, с която Русия толкова много обича да се съизмерва комплексарски, но никога няма да достигне, тичайки с лице назад към времето на СССР и предхождащите го царски мракобесия.
