Както беше ясно предварително, вотът на недоверие към правителството не мина днес в парламента. За сметка на това излезе сметката на премиера Борисов, който спечели поредния си вот на доверие в рамките на коалицията чрез извинението на неговия заместник в правителството Валери Симеонов, поднесено също днес.
Малката на пръв поглед победа на Борисов си е направо личен негов триумф. Преди той да се завърне от арабската си обиколка в България изглеждаше невъзможно някой или нещо да накара вицепремиера Сименов да поднесе извиненията си на обидените майки на деца с увреждания. Той многократно отказа да го направи и заяви, че стои зад думите си за „кресливите майки “ и „уж болните “ им деца. Но ето, че си дойде началникът му и той се почувства принуден да го послуша, подчертавайки, че се извинява под натиска на коалиционните си партньори.
По-голям политически подарък за Борисов в момента никой не можеше да направи. Не заради това, че обидените майки ще бъдат удовлетворени. Едва ли. Обаче публиката вижда Борисов като обединител и строг ръководител, който наистина потушава пожари и може да принуди най-упорития човек в днешната българска политика да отстъпи от заявените си позиции.
Няма да получи удовлетворение от този развой и вътрешнопатреотичният конкурент на Симеонов в малката им коалиция Волен Сидеров. Той се възползва от слабата позиция, в която изпадна Симеонов и (още веднъж) му поиска оставката, доказвайки за пореден път, че не се гнуси да рита падналия (морално в случая). Опакова искането си от позицията на защитник на протестиращите майки, но всъщност го направи още преди това от името на своята матушка Русия, бидейки превъзбуден от подкрепата на Симеонов за независимостта на Украинската православна църква.
Разочаровани ще останат и онези, които по политически причини търсеха начин да подкрепят Симеонов заради политическата му дейност. Първо, защото той не им остави периметър за маневриране в невъзможната ситуация при настъплението му срещу майките с болните деца – това е незащитима позиция, освен от страна на организация, като производителите на ракия, които гротескно тръгнаха да митингуват в негова подкрепа. Симеонов лиши българските демократи, готови на компромис с неговите личностни поведенчески „особености“ от възможността да видят в негово лице свой представител във властта, дръзнал самотно да се опълчи на вездесъщата московска пета колона у нас.
На второ място, както вече отбелязах, принуденият на отстъпи Симеонов подари лична победа на Борисов и по този начин укрепи властта му, оспорвана по дефиниция от извънпарламентарната дясноцентристка опозиция, която дори и в това свое маргинализирано качество не би могла да съществува в режим на съглашателство със задушаващата я преградка на ГЕРБ.
Не че разумните хора биха искали Симеонов да не се извинява, но той той закъсня. Трябваше да го направи чрез преосмисляне и по своя воля, а не по политическа целесъобразност. Ако Борисов искаше да уволнява Симеонов, трябваше да го направи отдавна заради дръзките му изказвания срещу руския пратеник Гундяев, маскиран като патриарх на РПЦ или заради констатациите за всевластието на руския гигант Лукойл в България, който стопанисва собствено, недосегаемо за български държавен контрол пристанище край Бургас.
Конкретно за Симеонов се получи като в притчата за онзи, който изял торбата със сол, боя и си платил накрая. Това не е национална трагедия за българския национализъм. Но начинът, по който се разви сюжетът показа отново дефицит на нормалност в българската политика и безалтернативност на управленския връх. В икономиката безалтернативността се нарича монополизъм и от него страда конкуренцията. По каква логика същото не се отнася и до политиката?
Питам, защото тази липса на алтернатива е основното идейно оръжие на всички, които не желаят промяна само заради опасността да стане по-зле. А после се чудим, защо сме все на опашката в европейското си развитие: ето затова сме на дъното, защото сме готови да се задоволим с минимума и същевременно се чудим, защо по минимална заплата и прочее подобни ( и производни) показатели сме последни в съревнованието между взискателните европейски народи.
