Д-р Стоян Георгиев започва кариерата си през 1982г. в Областната болница в Монтана, където специализира урология. Четири години по-късно постъпва в Секцията по спешна Урология в „Пирогов“.
През 1987г. придобива специалност по урология. През 2002г. създава Отделението по урология в IV МБАЛ в София и е негов началник през следващите пет години.
Впоследствие ръководи Отделението по урология в V МБАЛ в София и II урологично отделение в Пирогов.
В продължение на две години е бил експерт към МЗ. През 2010г. постъпва на работа в Отделнието по урология в Първа МБАЛ в София, а от 2012г, е негов началник.
Проявява интерес към трансутералната урология- лечение на простата и на туморните заболявания на пикочния мехур с трансутерални методи.
Д-р Георгиев, защо парите в здравеопазването все не достигат и кой злоупотребява с тях – дали това са болничните мениджмънти, фармацевтичните компании, лекарите имат ли нещо общо?
Отговорът не е еднозначен при всички положение и парите не достигат, въпреки че тоталното им количество също не достига. Вие знаете, че нашият бюджет е около 50 млрд. евро. Ние винаги се сравняваме с Холандия, която е 10 млн. души, но тя има 550 млрд. евро бюд жет. Гърция има 20 млрд. бюджет за здравеопазване. Нашият се доближава до 4 млрд. Така че и този, който е наличен, съвсем не е достатъчен за такъв вид здравеопазване, каквото виждаме, че има в Европа и по света. Ние искаме да го направим, но избираме все неподходящите пътища и модели за това.
Афишират се значителни решения и оптимизъм да се случи нещо, което не е на базата на абсолютен анализ на възможностите, които имаме с кадрите, с оборудването и с нагласата на играчите в системата да се включат в тези събития. Защото нищо не може да се направи насила, нали така?
Вие визирате моделите за реформа, които представи министър Ананиев?
Именно. Те не са от вчера. Те са в публичното пространство от последните десетина години, откакто се видя, че Касата не е панацея.
Всъщност как можеше да бъде системата на клиничните пътеки панацея, като тя всъщност е един шаблон за медицинска дейност. Клиничните пътеки, макар и не много симпатично да звучи, все пак са измислени в Австралия за хора, които са малограмотни, за аборигени, за лекари, които работят по шаблон – за да вкарат пациента и болестта в определени рамки, за да може по-лесно да се обслужва и да се отчита.
Докато сега е времето на индивидуалната медицина и всеки човек е собствена вселена, а ние вкарваме всички в шаблона на пътеките. И резултатите за изминалите 15 години вече никак не са радостни.
Много хора в България отказват да плащат здравни осигуровки. Какво трябва да се направи, за да се промени това?
По-скоро интервюто трябва да бъде с тях и да се ангажират с коректни отговори. Аз мисля, че има една такава нагласа, че каквото и да плаща човек, винаги доплаща и това особено демонстративно го правят младите хора (не плащат осигуровки, бел. ред.). Първо те смятат, че няма да опрат до системата и след това извън плащанията за здравно осигуряване, доплащанията, когато вече си в системата като пациент са значителни и просто са непосилни за част от хората – консумативи, стави избори на екипи и какви ли не доплащания.
Това е нещо, което хем е законно, хем е неморално, хем е неестествено, хем е брутално, хем никой никого не пита има ли, няма ли…
Държавните служители, които са близо 1 млн. души, техните здравни осигуровки се плащат от данъкоплатците. Трябва ли това да е така?
Не е това проблемът. Това е една малка част от парите, които не достигат. Този проблем може да бъде решен много бързо, но това не е нещото, което ще лиши системата от тези черни краски, с които в момента всички гледат на нея.
За мен не е нормално също да има кампании по телефона, с които хората да се лекуват. Не е нормално президентството да събира пари, за да купува и да лекува. Това не е нормално. Когато за една система много хора започнат да се грижат, значи никой не се грижи.
Системата има министерство, има назначени хора, правителството има ангажимент през изборните си обещания и просто трябва да върви неотклонно по това, което е решено и това, което е одобрено да се случи.
Всъщност в системата има едни хора вече от 15-20 години, които непрекъснато са в различни позиции, все са на върха на системата и може би това е знак, че няма да могат да направят реформата.
Казвате, че може да се реши много лесно – как?
Като се върне да речем този милиард и нещо от здравната каса, който министър Дянков преди едни 10-ина години ги изтегли. Веднага ще се оправи резервът на Касата и веднага биха се покрили дефицитите, които за тази година са около 600 млн. за болничната помощ.
Обаче даже и такъв жест (връщането от страна на държавата), наливането на нови милиарди не профилактира бъдещо изчезване на тези пари. Изчезването е магьосническа дума, но те (парите, бел. ред) се разходват без да са налични и след това държавата всяка година ги покрива, болниците продължават да ги трупат и това е един много сериозен омагьосан кръг.
Така че всяко вторачване върху определен проблем в системата и амбицията или идеята той да я поправи е невъзможно.Системата е толкова многопластова, толкова консервативна, толкова бавна и най-вероятно би понесла някакви промени, когато хората вътре са готови и когато те самите искат да ги направят.
В системата има известни медицински барони, които в никакъв случай няма да позволят да се променят нещата, защото те се чувстват много добре финансово вътре. Това са хора от различни сфери – от болничната помощ, на фармацията, на доставката на лекарства, на фирмите за поддръжки. Те вече имат лобисти във всички партийни групи и централи и това е обяснението защо смяната на властта не променя здравната система.
Така че различни политически течения и управления се случиха през последните 20 години, но здравеопазването не мърда. Това означава, че то всъщност си върви по свои правила, по свои пътеки и кукловодите са много силни.
Време ли е а приключи този посткомунистически солидарен модел на здравно осигуряване и всеки да си плаща за това, което иска да получава, а само болните хора и пенсионерите да имат право на здравна защита?
Пак трябват години. Пак за да се натрупа за Вас или за следващи поколения да се натрупат пари, трябват определен брой вноски, защото ако се започне от днес, няма такава събрана сума и човек пак трябва да доплаща.
По-скоро моделът би бил добър по подобие на испанския ако се събират солидарно вноски в семейството и когато някой има нужда, да се отстъпват част от тези средства, за да се финансира лечението. Така определена група ще има възможност да помогне на нуждаещ се в групата. Това е по-реално. Но да се съберат толкова вноски, че човек да се спаси от много страшни заболявания, мисля че е невъзможно ако няма някаква солидарност на държавата.
Освен това с възрастта идват времена и години, когато се случват непредвидени неща и никаква цена не може да плати и да запази живота. Така че медицината има и много сериозна социална функция в тази светлина. Това е роля на държавата при всички положения.
Вие знаете кака в Америка здравеопазването бута президенти и всички се готвят да го поправят, но то е непоправимо. Защото то е приблизително в модела, към който ние се стремим – застрахователи, застрахователи, застрахователи, осигурители, плащане плащане… без край.
Никой не извършва дейност без да има profit, без да има печалба. Държавата може да си позволи чрез преразпределение да субсидира част от губещите дейности в здравеопазването. Защото да нахраниш бездомници, да ги събереш, да предпазиш обществото от инфекциозни болести, да оправиш водата, храната, контрола, за всичко това няма кой да плати. Трябва всички солидарно да платят, защото има епидемии, има страшно болести, има профилактики,има деца – всичко това е много сериозно.
Освен това държавата не може да дезертира от спешната помощ. Има травматизъм, катастрофи, не може да останат хората по улиците след катастрофата нелекувани, негледани, неспасени.
Тази централизация на здравеопазването, която всъщност вече е в няколко града само, ще изиграе много лоша роля в бъдеще за здравния статус на населението, защото всъщност периферията е лишена от здравеопазване. Тя буквално е лишена от достъп до качествено здравеопазване.
Има заболявания, за които лечението е благоприятно само в златния стандарт от около половин-един час. Това са инфаркти, инсулти, когато трябва да се вземат много спешни мерки, това са катастрофи, когато трябва да се намесят много сериозно хирургически екипи. Не може от единия край на България болен да дойде в София, от Видин например, за да бъде спасен. През зимата пътят е цял ден.
Има ли в България експерти, които да конструират цялостна реформа в здравеопазването?
Никой не ги пита. В България има експерти, които се представят на политиците, подвеждат ги, обещават нещо. За политиците това е един много горещ картоф. Той не е решим в един мандат, той не е решим в два мандата.
Само като малка препратка, проблемът със спешната помощ в Румъния е решен от един палестинец, той е направил организацията. Но му е дадена възможност и пълномощие да я извърши. Затова сега Румъния е пример ако не за друго, поне за състоянието на тази част от здравеопазването, която бързо да заведе болния в болницата. Това всъщност е основа за добро лечение и диагноза.
Докато ние… Нали чувате непрекъснато, че ще се купуват нови линейки. А кой ще бъде в тях? Колкото и да са нови линейките, трябва да има някой вътре. Освен това, когато линейката заведе проблемен пациент в болница, която няма възможност да му окаже помощ, този болен е обречен. А случаите в тази насока никак не са малко.
И те ще се увеличават, защото специалистите с възможности не желаят да работят нито без пари, нито без уважение. Знаете напоследък какви нападения има срещу лекари, срещу медицински заведения. Това не е нормално. Доверието в здравната система е девалвирало не до критични, а до много критични стойности и това няма да доведе до нищо добро. Никой не очаква нищо добро.
И все пак да се върнем на въпроса кой злоупотребява с парите за здраве?
С парите за здраве се злоупотребява по няколко начина. Най-елементарният е например ако един директор на една болница отиде при кмета и му е много симпатичен и му плаче три дни за това колко голяма нужда има от един апарат, който е много важен, за да го доближи до университетски болници и струва 1 млн. В края на краищата се намира обществена система, която дава този 1 млн. – от данъци, от отчисления за здравеопазването. Този апарат се купува, слага се в една болница и там не работи. Ето ви най-противния пример за отклоняване на средства. Това е през обществени поръчки и през излишни покупки. Това е специалитет на управителите на заведенията – купуват неща заради комисионните.
Другият вариант, в който средствата не стигат, са самите клинични пътеки. За всяка клинична пътека, това е определен вид болест, има алгоритъм какво трябва да се направи. Дали вие сте на 20, 40 или на 100 години, вие минавате по един път с изследвания, които в общи линии не са задължителни за всички. Лекарят би трябвало да има възможността да прецени какво да направи, за да ви помогне, а не всичко да се прави по шаблон.
Всичко това са средства – това са изследвания, кръв, това са консултации. Всъщност това шаблонизиране на дейността я профанизира. То я прави по-скъпа, отколкото е и се хвърля повече сила в свирката на локомотива, отколкото в това да върви, да се върши работа. И пациентът остава някъде забравен между изследванията, прегледите, консултациите и няма време да се коментира каква му е диагнозата, как да му се помогне, какви лекарства да му се изпишат.
Даже в последните години това да се събере екип от лекари в една болница, където има проблем и да се каже съвсем коректно, че не могат да се справят и да потърсят лекар от друга болница, това не може да се случи вече в България. Случаят приключва там. Всички са крайно компетентни и не само заради това, а защото парите ако болният отиде в друга болница, парите ще го последват. Това е друг вид некоректно използване на средствата.
Друг канал, по който средствата изтичат безотчетно и безсмислено е т.нар. „полипрагмазия”. Това е безкрайната реклама на лекарства, безкрайният натиск на фармаиндустрията да вкара всичко през системата на общественото плащане, то да й бъде заплатено, цените растат безкрайно и там милионите са огромни. Това е неконтролируемо, неспасяемо.
