Дори гробищата умират. Това пише югославският нобелов лауреат за литература Иво Андрич в есето си „За еврейското гробище в Сараево“ от 1954 г. От някогашните 12 000 евреи в босненската столица са останали само шепа. Повечето не оцеляват след окупацията от германските войски и техните хърватски младши партньори между 1941 и 1945 г., като са убити в Аушвиц, Берген-Белзен или управлявания от Хърватия концентрационен лагер Ясеновац.
Андрич има приятели евреи и познава историята на босненското еврейство: „Когато в края на XV век евреите са прогонени от Испания, те търсят убежище в различни държави, в които няма системно преследване на евреи и където поне са търпени. Една от тези държави е тогавашна Турция. През XVI век прогонените от Испания сефарадски евреи се появяват и в най-важните търговски центрове на Балканите, включително в Сараево.“
В Босна, „заобиколени от предразсъдъците и суеверията на своите съграждани от други вероизповедания“, те продължават да говорят помежду си у дома испанския език, който са донесли от родината си и от който по-късно се развива ладино, или „юдеоиспански“.
„Това беше малка общност, херметически затворена по силата на обстоятелствата и обичаите, в която имаше трудно придобито, грижливо пазено и постоянно застрашено богатство, но още повече – крайна бедност“, пише Андрич. Роден през 1892 г. в Сараево и отгледан от самотна майка, той самият е преживял тежки лишения.
Именно Втората световна война обаче наистина унищожава еврейската общност на града, заличавайки цели семейства или намалявайки ги дотолкова, че вековното им присъствие от този момент нататък е по-осезаемо в еврейското гробище, отколкото сред живите.
„Един свят, който вече не съществува“, отбелязва Андрич през 1954 г. От това той извежда и едно изискване: ако човечеството заслужава да носи това име, то трябва да се организира „срещу всички международни престъпления, така че да бъде издигната сигурна преграда и да бъде осъществено действително възмездие срещу всички убийци на хора и народи“.
Трева до коленете, храсти и потънали надгробни плочи
Всеки, който днес премине през обраслото еврейско гробище в Сараево, сред висока до коленете трева и храсталаци, покрай потънали надгробни плочи, стърчащи от земята като криви зъби, ще види картини, подобни на онези, на които Андрич е станал свидетел преди 70 години.
В гробището, където първото погребение е извършено около 1630 г., не е полаган покойник от 1966 г. насам. Мястото се руши. Останалата еврейска общност в Сараево е твърде малка, за да го поддържа. Градът почти не полага грижи за него.
В горната, по-стара част на гробището надписите върху повечето камъни отдавна са заличени от времето. Само върху няколко все още има послания на иврит и с арабска писменост от османския период, както и някои надписи на ладино.
По-надолу, в по-новата част, където починалите евреи на Сараево са погребвани, след като османското управление е заменено от продължилата четири десетилетия хабсбургска власт, започнала през 1878 г., потокът от имена се разширява. Към старите сефарадски семейства на Сараево се присъединяват ашкеназки родове, преселили се от Галиция и други източни провинции на Австро-Унгарската империя.
Наред с Албахари, Барух, Финци, Калдерон и Маестро в еврейското гробище на Сараево са положени и Сингер, Мондшайн, Глюкселиг, Щернбергер и Розенберг, докато и сефарадите, и ашкеназите не са погълнати от Холокоста.
Еврейското гробище обаче носи и следите от разрушенията, настъпили десетилетия след Втората световна война. Това личи особено ясно върху следвоенен мемориал, издигнат в памет на еврейските жертви на германско-хърватския окупационен терор.
Каменна плоча гласи, че паметникът е посветен на „загиналите бойци“ и на еврейските жертви на фашизма в Босна и Херцеговина, но думите „жертви“ и „Босна“ са отнесени от взрив на граната. Сараево е обсаждано и обстрелвано в продължение на 1425 дни.
Това се случва по време на сръбската война срещу Босна и Херцеговина от 1992 г. до началото на 1996 г., когато разположената в долина босненска столица е под обсада в продължение на 1425 дни. Сръбските войски под командването на генерал Ратко Младич, по-късно осъден на доживотен затвор от Международния трибунал за военните престъпления в бивша Югославия в Хага, обграждат града.
Тяхната артилерия и снайперисти обстрелват Сараево всеки ден. Често няма нито електричество, нито течаща вода. Повече от 11 000 души губят живота си.
Едно от местата, използвани по време на обсадата, е еврейското гробище в Сараево. По-високите части на терена, разположен върху хълм, са контролирани от сръбските нападатели. Оттам снайперисти стрелят по града.
Британският генерал Майкъл Роуз, който за известно време командва мироопазващите сили на ООН в Сараево, свидетелства пред Хагския трибунал, че еврейското гробище винаги е било опасна изходна точка за обстрел на града.
Общинска болница в квартал Мариенхоф, разположена в долината отдолу, също е обстрелвана от позиции край гробището. Хирург, работил там, свидетелства пред съда, че пациенти и служители многократно са били ранени от снайперистки огън, идващ от посоката на еврейското гробище.
Мъж, който като млад военен доброволец поне временно се намира на мястото, където са извършвани престъпленията в еврейското гробище на Сараево, по-късно става известен и влиятелен – настоящият президент на Сърбия Александър Вучич.
Тази неприятна подробност от биографията му не е разпространена от негови противници и клеветници. Самият той неведнъж я разказва с гордост в интервюта през 90-те години.
Интервютата са публикувани в издания, които отдавна са престанали да излизат и почти не са оставили следи в интернет. Така част от хвалбите на Вучич за времето му като военен доброволец никога не преминават прага от печатното минало към електронното настояще и остават сравнително неизвестни.
Всеки, който потърси в Националната библиотека на Сърбия в Белград, обаче ще открие много следи в хартиените дълбини на нейните архиви.
Вучич се записва доброволец „да защитава сръбската идентичност“
През август 1994 г. сръбското илюстровано списание „Дуга“ публикува двоен портрет на двама млади сръбски политици под заглавието „Левият и десният Александър“, които днес са сред най-влиятелните мъже в балканската държава.
„Десният Александър“ е Вучич. „Левият“ Александър е Александър Вулин, по онова време представящ се като социалист, а днес един от най-близките довереници на президента. Вулин е бил, наред с други постове, ръководител на сръбската разузнавателна служба и се отличава с близките си връзки с Русия.
През 1994 г. Вучич вече е смятан за изгряващ политик в Сръбската радикална партия на паравоенния лидер Воислав Шешел – партия, за която се твърди, че е създадена с участието или поне е била частично инфилтрирана от сръбските служби за сигурност.
Шешел смята, че политиката на тогавашния сръбски президент Слободан Милошевич, по-късно обвинен от Хагския трибунал, не е достатъчно радикална. Той настоява за още по-краен подход от този на Милошевич, целящ създаването на великосръбска държава с военни средства и прогонването от нея на нежелани етнически групи – хървати, босненски мюсюлмани и косовски албанци.
По-късно Шешел също е обвинен от трибунала на ООН и за разлика от Милошевич, който умира от инфаркт преди края на процеса си, е осъден.
През 1994 г. обаче всичко това принадлежи към едно бъдеще, което почти никой не може да си представи. Международният трибунал за бивша Югославия току-що е създаден, почти не разполага с ресурси и е смятан за слаб. Почти никой не вярва, че той някога ще успее да изправи пред правосъдието някой от основните извършители на престъпленията във войните в Югославия.
Вучич е на 24 години, учил е право в Белград и все още живее с родителите си във висок жилищен блок, когато репортерът на „Дуга“ го посещава в социалистическия планиран квартал Нови Белград.
Условията са скромни. Вучич дели стая с брат си Андрей, по чиито стени репортерът забелязва „трофеи от войната“, без да ги описва по-подробно.
Вучич охотно обяснява на журналиста откъде са трофеите: „Когато войната избухна в Босна, отидох в Сараево, тогава част от Сърбия, и се записах като доброволец.“
Направих го, обяснява Вучич, „за да защитавам сръбската идентичност“, оправдавайки времето си като боец за великосръбската кауза.
Хагският трибунал по-късно установява, включително по време на процеса срещу генерала на босненските сърби Драгомир Милошевич, как всъщност е протичала защитата на сръбската идентичност от страна на Вучич в Сараево.
През 2007 г. генералът е осъден на 33 години затвор за престъпления срещу човечеството – терор срещу цивилното население, използване на снайперисти и артилерийски обстрел на пазари и тълпи. Всекидневно, в продължение на години.
Много свидетели пред Хагския трибунал заявяват, че през годините на обсадата в Сараево не е имало безопасно място. Човек е можел да бъде убит или ранен навсякъде и по всяко време.
Снайперисти и терор срещу цивилното население
През 1994 г. Вучич казва пред списание „Дуга“, че е прекарал „известно време в еврейското гробище“, преди да замине за Пале.
От това контролирано от сърбите предградие тогавашният лидер на босненските сърби Радован Караджич, също осъден по-късно на доживотен затвор от трибунала на ООН, ръководи войната срещу Босна и многобройните операции за етническо прочистване – кланетата, при които босненски мюсюлмани и хървати са убивани или прогонвани от територии, върху които сърбите предявяват претенции.
Интервюто на Вучич не изяснява какво точно е правил той в еврейското гробище в Сараево.
Стрелял ли е и той по града? Убивал ли е цивилни? Каква е била ролята му?
Сигурно е, че няма абсолютно никакви достоверни доказателства за твърдението, разпространявано през последните месеци, че Вучич е водел богати чужденци, които като „уикенд снайперисти“ срещу заплащане са стреляли по цивилни от сръбските позиции в Сараево – за предпочитане по жени и деца.
Подобни предположения обаче не са необходими, за да се разбере, че бъдещият президент на Сърбия като млад военен доброволец се поставя в услуга на една дълбоко престъпна политика.
Вучич: Осем месеца във военната зона, два от тях на фронта
Вучич заявява пълната си подкрепа за тази политика и по други поводи, например в специален брой на списание „Велика Сърбия“, органа на Сръбската радикална партия, посветен на него през септември 1997 г. По това време той вече се е издигнал до поста генерален секретар на партията.
В броя, отпечатан в 50 000 екземпляра, младият политик си спомня за избухването на войната в Босна през 1992 г.: „В онова наистина кризисно време за нашия народ се оказах изправен пред дилема, която измъчваше мнозина, особено по-младото поколение. Тя беше разрешена от четиридесетдневния ми престой като доброволец в Сараево.“
Остава неясно за каква дилема говори.
През 1997 г. Вучич заявява, че общо е прекарал осем месеца в контролираните от сърбите части на Босна, „два от тях на фронта“.
През трите години след интервюто от 1994 г. в Босна са се случили много неща. След превземането на обявената от ООН за „защитена зона“ Сребреница на 11 юли 1995 г. войските на Младич разстрелват повече от 7000 босненски мюсюлмани – геноцид, както постановява Международният съд през 2007 г.
Това, разбира се, не играе никаква роля в интервюто на Вучич. Верен на реториката на своята партия, той казва на журналиста: „Ако мислите, че съм се застъпвал за хърватите или мюсюлманите – не съм и нямам намерение да се срамувам от това.“
Вместо това Вучич отново потвърждава предполагаемите сръбски претенции към части от териториите на Босна и Хърватия.
Същевременно той призовава към търпение. Все още съществува могъщ „световен полицай“, казва Вучич, без да назовава САЩ. В даден момент обаче съотношението на силите в света трябвало да се промени.
Вучич посочва примера на Франция, която след загубата на провинциите Елзас и Лотарингия от Прусия през 1871 г. трябва да чака почти половин век, за да си върне тези територии: „И ние ще бъдем търпеливи, за да си върнем страната“, обещава младият радикален лидер.
След като съотношението на силите се променяло, Сърбия трябвало „да покаже зъбите си“ и да присъедини контролираните от сърбите територии в Босна и Хърватия, включително хърватския дунавски град Вуковар: „Ще защитаваме Вуковар първо с политически средства, а ако е необходимо – и с военни. Това е наша територия, както и всичко останало.“
Мирното споразумение като „катастрофа“ за Сърбия
Вучич вече е изложил тази програма в края на 1995 г., след като, за негово голямо неудоволствие, Дейтънското мирно споразумение, постигнато с посредничеството на американския президент Бил Клинтън, най-накрая успява да сложи край на кръвопролитието в Босна.
За декемврийския брой на „Велика Сърбия“ Вучич пише гневна водеща статия, озаглавена „Дейтън – сръбска катастрофа“. В нея той говори за „така наречено мирно споразумение“, което е „мир само за нашите врагове“.
Днес Вучич говори по различен начин. На реторично равнище той е приел Дейтънското споразумение и уважава териториалната цялост на Босна.
В медиите на Вучич обаче все още преобладава реваншистки тон – точно както той обещава през 1997 г., когато по отношение на Хърватия и Босна и Херцеговина заявява: щом партията му дойде на власт в Сърбия, „всеки ден ще напомняме на всички, че тези територии са наша вековна земя“.
Какво означават подобни думи днес?
САЩ, които преди три десетилетия са решаващата сила за прекратяването на войните на Балканите, са се оттеглили или дори подкрепят националистически твърдолинейни политици в региона. Европейците не запълват тази празнина.
Сръбският ветеран от еврейското гробище в Сараево наблюдава внимателно това развитие.
В унищожителната си критика на мирното споразумение за Босна през 1995 г. той предрича: „Накрая сърбите ще вдигнат глави и ще си върнат земите. Просто трябва да почакаме още малко.“
Дали периодът на чакане почти е приключил?
Още международни новини – четете тук
