През лятото на 2015 година сирийският президент Башар Асад бе в незавидно положение. Армията му се сражаваше на множество фронтове, страдайки от дезертиране и изтощение, а джихадистите застрашаваха възлови снабдителни линии. И тогава един ирански генерал отиде в Москва и ходът на нещата бавно, но неумолимо се обърна в полза на режима, пише анализаторът Тим Листър за Си Ен Ен /тук със съкращения/. Генералът бе Касим Сюлеймани от силите на Революционната гвардия „Кудс“. Той е видял със собствените си очи, че войната върви зле въпреки подкрепата на проиранските милиции и „Хизбула“. Сюлеймани може и да е спасил Асад, но обрече Сирия на страшни разрушения.
В края на лятото режимът контролираше едва една четвърт от територията на страната, бяха застрашени негови жизненоважни твърдини като притежаваната част от Алепо и Латакия. Асад бе принуден да даде амнистия на дезертьорите от армията и да изостави стартегията на борба във всички точки на страната, за да се концентрира върху удържането на региона на Дамаск.
Русия бе притеснена от задаващата се загуба на единствения си съюзник в региона, но в Кремъл пресметнаха, че руска въздушна мощ в комбинация с иранските милиции могат да обърнат войната.
Руските авиационни единици скоро пристигнаха в набързо преустроените сирийски авиобази по средиземноморското крайбрежие. За Путин експедицията щеше да демонстрира руската мощ, да запази съюзника и да надхитри администрацията на Обама в играта в региона. За Сюлеймани проиранските части в Сирия означаваха приближаване към бленуваната дъга на влияние на Иран от Техеран до Бейрут.
Москва обяви, че ще атакува терористите от „Ислямска държава“ и други джихадисти, но всъщност целите бяха често умерените бунтовнически групи, подкрепяни от САЩ и страните от Персийския залив. Руската авиация достигна до 100 бойни полета на ден. Правителствената армия пък бе допълнително улеснена от разногласията между опозиционните фракции и джихадистите .
Така, до средата на 2016, след методични действия, армията на Асад се оказа в състояние да обкръжи Алепо. По това време тя бе осигурена с руско въоръжение и подкрепяна от ирански бойци. В Алепо бомбардировките по въздух и с всякакви тежки оръжия бяха ежедневие и когато армията сви обръча около града, на бунтовниците бе предложен коридор за изтегляне към Идлиб. Това предизвика пренаселване на този град, тъй като само за няколко месеца потоците от бежанци увеличиха броя на жителите му до 2 милиона души.
След Алепо за Асад беше лесно да унищожава клетките на съпротива една по една, а Путин и Турция лансираха т. нар. „деконфликтни зони“, които представляваха просто райони, свободни от боеве докато армията на Асад се организира да ги нападне.
До януари миналата година, по данни от руското военно министерство, авиацията в Сирия бе извършила над 19 000 бойни полета и 71 000 удара па цели.
Равносметката от кампанията е „изгорена земя“. Останаха само няколко бунтовни региона като Идлиб, изключвайки териториите, контролирани от кюрдите. Тактиката на Асад, обаче, радикализира противниците му и сега намалялата съпротива се оказва предимно от ислямисти, тъй като умерената опозиция предпочита да емигрира и практически вече няма военно крило в Сирия.
Възстановяването на разрушенията ще глътне повече от 100 милиарда долара, а няма инвеститори, склонни да наливат пари в тази дупка. Богатата Саудитска Арабия няма да даде и долар за страна, пропита с иранско влияние.
След всичко това режимът контролира стабилно едва половината от територията на страната, като границите с Турция са извън влиянието му. За контрола му помагат бойци от 4 страни, а турски спецчасти правят операции в северната част на Сирия неконтролирани. Съпротивата е на партизански принцип, но бойците й са опитни и често фанатични. Режимът изглежда спасен, но след 7 години война страната е раздирана от есктремизъм, недоверие и пословична бедност.
