проф. Александър Маринов
На снимката: проф. Александър Маринов

Като дете, отрасло в операта, си спомням сценка от балета „Доктор Охболи“ в т.нар. ученическа музикална лектория, в която злодеят Бармалей гонеше добрия доктор с огромен нож. Тъй като част от по-малките деца от първите редове пищяха уплашено, се наложи диригентът да се обърне към залата и да ги успокои: „Спокойно, ножът е гумен!“

Нещо подобно се разиграва у нас години наред, а спектакълът се нарича „Борба с корупцията“. От време на време някакви страшни чичковци с маски просват някого на земята под обективите на камерите, после прокуратурата ни уверява, че злодеят ще си получи заслуженото, а всичко свършва с вече втръсналото „Ние ги хващаме, те ги пускат“. Или въобще без коментар.

Няма да навлизам в потайностите на антикорупционните разследвания. Иска ми се да поразсъждаваме върху любимите в последните години показни акции на правоохранителните органи, които превръщат борбата с мафията в странна смесица от „Биг Брадър“ и маскен бал. Достатъчно сме чели за демонстративните екзекуции на организираната престъпност, въпреки че и с тази квалификация у нас се прекалява – всяко убийство на що-годе известна персона се обявява за „показно“.

В това явление има известна логика – такова убийство, извършено без страх пред очите на хората, е предназначено да демонстрира сила, да сплаши, да даде знак на някого.

Но какъв е смисълът на показните арести, извършвани от властите? Кого плашат те, към кого отправят предупредителен знак? От какво искат да възпрат хипотетичните си адресати?

Типичен пример от последните седмици е шумното задържане на кмета на гр. Септември. Не обсъждам виновен ли е той или не – по това ще се произнесе съдът. Дори не коментирам някои ясно проличали във видеоматериалите абсурди – като участие в акцията на маскирани служители в униформи с наименование на съществуващ само на книга орган. (Новата антикорупционна агенция все още няма назначено ръководство и служители, правилник за устройството и дейността, няма длъжностни характеристики, следователно употребата на тази екипировка е, меко казано, преждевременна. Пак някой е викнал „Хоп!“ преди да скочи.)

Питам се – кого плашат подобни спектакли? Други корумпирани управници – да внимават, защото могат да бъдат следващите? Потенциалните им съучастници – вижте какво става с „големите риби“ и си представяйте какво ще се случи с дребните?

Бошлаф работа е това, както казва народът. Едрите корупционни хишници не се боят от такива евтини сценични ефекти. Те си имат своя „система за превенция и ранно предупреждение“ и знаят, че подобни акции са избирателни и най-често са резултат от това, че някой не се е отчел където трябва или съвсем се е самозабравил.

Логиката ни води към друго обяснение – че борбата с корупцията, както и много други неща в управлението на държавата ни, е сведена до рекламно шоу. Подобни акции имат за цел да покажат, че нещо се върши, за да оправдаят съществуването и раздутите бюджети на множеството служби за борба с престъпността и корупцията, които не постигат никакви съществени резултати. Не защото там няма хора, които могат и искат да си вършат работата, а защото тези органи и най-вече ръководителите им са зависими и контролирани от тези, които трябва да проверяват и преследват.

Именно в това е големият порок на „новото“ антикорупционно законодателство – колкото и да е принципен, всеки властник ще предпочете – „за всеки случай“ – да назначи начело на структурата „лоялен“ човек. Лоялните хора – в българския вариант – не хапят ръката, която ги храни (докато ги храни). А оттук до изкушението не просто да се бранят „своите“, а да се понатиснат „противниците“, крачката е само една.

Ако държавата си върши както трябва работата – да защитава публичния интерес, тя няма нужда от рекламни шоу спектакли, нито от изопачен пиар в стил „пропаганда на успехите“. Проблемът е, че у нас хората, които я ръководят, дори не могат да видят проблема (или не желаят да го признаят). Един министър обяви, че корупцията у нас била „усещане на хората“, друг – че е това са „медийни измислици“.

А когато общественият проблем се сведе до виртуален феномен, то и мерките за решаването му се превръщат във видеоигра – ефектна, но бързо омръзваща. И най-важното – занятие, което не подобрява реалния живот на хората.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук