Управляващите в България са напът с лека ръка да зачеркнат най-голямото постижение на собствената си власт. Мнозина вече предричат, че ще сурнат държавата по наклонената плоскост подобно на Виденов. Дано не са прави.
„Всеки в България трябва да усети, че държавата в тая пандемия не му говори само за маски и да пази дистанция, а и заедно трябва да преодолеем това чудо гадно. (…) Така че ти няма да се мериш с финансовите министри, които държаха здраво преди тебе, а ще мислиш за всеки един човек, за малките населени места, до всеки човек трябва да стигне.“
Краят на една над 20-годишна политика
Такива напътствия даде преди десетина дни министър-председателят на финансовия министър в пряко излъчване по Фейсбук от една кравеферма. Мизансценът в обора край кравите и телетата създаваше силно комично усещане. Когато обаче след това бе публикуван проектобюджетът за догодина, се оказа, че нещата са доста сериозни. Министърът строго се е придържал към напътствията на началника си и щедро е отпуснал двата края на държавните сметки – милиардни дефицити за години напред и (за тяхното покриване) драстично нарастване (със 77%) на държавния дълг.
Така управляващите се канят да сложат край на политиката на финансова дисциплина, спазвана стриктно в продължение на над 20 години. Самите те за десетина години не успяха да завършат нито една реформа в нито един сектор, но поне благоразумно пазеха финансовата стабилност. Но ето, че сега са напът с лека ръка да зачеркнат най-голямото (и комай – единственото) постижение на собственото си управление.
Заради пандемията ли?
Както вече стана дума, внезапно сполетелия ги порив към разточителност обясняват с необходимостта да се ограничи пандемията и да се тушира предизвиканата от нея икономическа криза, защото така правели всички по света. По света обаче правят нещо доста по-различно.
Според препоръките на МВФ например, мерките трябва да са таргетирани – тоест, да са насочени към онези, които реално са ударени от икономическия шок, както и да са навременни и временни. Тъй че проблемът не е в самия дефицит – той може да е и по-голям, стига да отговаря на горните критерии. Което не може да се каже за огромната част от предвидените в нашия случай извънредни разходи.
В нашия проектобюджет почти не се забелязват мерки, свързани пряко с пандемията и икономическите последици от нея. (Освен схемата „60/40“, средствата за която обаче са направо миниатюрни на фона на общите харчове.) Да не говорим за някакви реформи, които да стимулират затруднената бизнес активност, инвестициите и създаването на работни места.
Тук става дума почти само за раздаване на пари на калпак на групи от хора, чиито доходи и трудова заетост ни най-малко не са пострадали в резултат от пандемията (като по-високи пенсии и заплати в държавната администрация), става дума също така за безсмислени, но скъпоструващи социални разходи (като помощи за отглеждане на всички деца, без оглед на доходите на родителите).
По принцип, в някакъв момент на икономически възход, тези мерки може да са справедливи и необходими, но не им е сега времето. Те нямат нищо общо с борбата срещу икономическите ефекти от пандемията, поради което бюджетът не е нито антикризисен, нито „антипандемичен“, какъвто се опитват да ни го представят.
Защо го правят?
Какъв е тогава? По този въпрос има две мнения. Според едното, принципът гласи „след нас и потоп“. Тоест, целта е да се минира предварително следващото управление. Аз клоня по-скоро към другото мнение: въобще нямат намерение да сдават властта и действат чисто предизборно -купуват си гласове.
Което и да е вярно обаче, поведението им е политически безотговорно. По този повод пък се правят две сравнения. Първото е със Станишев и „Тройната коалиция“ и завещания от тях на днешния премиер и тогавашното му първо правителство финансов капан.
Аз клоня по-скоро към второто сравнение, колкото и времената да са се променили: сурват държавата по наклонената плоскост подобно на Виденов и неговото прославило се с компетентността си правителство. Дано да не съм прав. Иначе наистина „всеки в България ще го усети“.
Текстът е публикуван в Дойче веле.
