Ердоган
на снимката: президентът на Турция Реджеп Ердоган

Ердоган води битки на много фронтове. Той не познава никакви задръжки. Действията му обаче са предвидими. По политическия му стил и до днес си личи, че е човек, израснал в един от най-проблемните квартали на Истанбул.

Отминаха времената, когато „меката сила“ Турция искаше да бъде разглеждана като модел за ислямския свят. Днес Турция действа с твърда ръка и желае да бъде призната за регионална сила. Тя изпрати свои войници, наемници и оръжия в Сирия и в Ирак, както и в Либия и в Азербайджан. А нейните военноморски сили, които едно време бяха напълно пренебрегнат род войски, днес са най-големите в източното Средиземноморие и демонстрират там своята мощ.

Турция смята за успех всичко, което тревожи НАТО и ЕС. В Сирия турската армия спря сирийско-руското настъпление към провинция Идлиб, предотвратявайки по този начин нова бежанска вълна. В Либия пък тя обърна хода на войната и принуди антитурската коалиция там да премине в отстъпление. Това се превърна в предпоставка Турция – посредством агресивна политика в цялото източно Средиземноморие – да оспори съществуващите международни договорености за континенталния шелф и изключителните икономически зони в района, както и да настоява за правото си да участва в експлоатирането на природните богатства.

Сега, с военната си и политическа подкрепа за Азербайджан, Турция открива трети фронт срещу Русия – след Сирия и Либия. В конфликта за Нагорни Карабах руснаците са на страната на Армения. Дългогодишното мъжко приятелство между президентите Ердоган и Путин днес е охладняло. Днес турският президент обвинява Русия, че не отчита турските интереси.

Турската армия и стилът на Ердоган

Три са факторите, окуражили Турция да се включи в конфликта в Кавказ. Първо: през последните години турската армия успя да натрупа доста опит със своите бойни дрони и наемници в Сирия. Освен това Турция се въоръжава сериозно въпреки икономическите си проблеми в момента – ¼ от бюджета на страната пряко или непряко е за военните. А разработената от армията концепция „Синя родина“ се превърна в основата за агресивното поведение на Турция в Средиземно море. Вярно е, че след неуспешния опит за преврат през 2016 година армията вече не е силен политически фактор, но пък тя е по-силна от всякога, а нейните военни успехи ѝ помогнаха да си възвърне донякъде загубеното доверие сред хората.

Вторият фактор е празнината, на която се натъква Турция в Източното Средиземноморие, страните от Леванта и Кавказ, възникнала поради липсата на интерес от страна на САЩ. ЕС не може да запълни този вакуум, защото не е единен и, за разлика от Турция, не е готов да заложи на военна конфронтация.

Трето: Ердоган не познава никакви задръжки. В политическата си кариера той често е търсил открития конфликт за постигане на набелязаните цели. В политическия му стил и до днес си личи, че е човек, израснал в един от най-проблемните квартали на Истанбул. Ердоган поема рискове, които смята, че може да пресметне. И често има успех. Издигането си той дължи на политическия си инстинкт да вижда шансовете и да се възползва от тях. Макар и да подкрепя диктатора Алиев, в конфликта в Кавказ Ердоган се представя за водач на мюсюлманите и тюркските народи.

Ердоган управлява автократично, но е предвидим. Когато е подложен на натиск, той реагира с още по-голям натиск, за да се покаже като силен лидер, който не проявява слабост. На политическите и материални стимули той отговаря положително, ако се очертава да има облаги от това. Или пък с пълно игнориране – ако няма такива.

С агресивната си политика в източното Средиземноморие Ердоган постигна целта си: извоюва си поле на действие за преговори за изключителните икономически зони в района. Турция не приема максималистките и от гледна тока на международното морско право спорни гръцки претенции по този въпрос. Защото сега малки островчета отнемат на Турция – страната с най-дългата средиземноморска крайбрежна ивица – достъпа до природните богатства в района.

Постигането на разбирателство между Анкара и Атина по този въпрос междувременно вече изглежда възможно – благодарение на посредническите усилия на германското правителство и на НАТО. С това обаче конфликтът далеч не е приключил. Защото Турция не признава Кипър, предявява претенции към изключителната икономическа зона на страната-членка на ЕС и не е готова да преговаря с нея.

Как Ердоган иска да спечели уморените избиратели

Реториката на Ердоган и турските военни успехи се възприемат много добре в Турция. Те укрепват позициите на турския президент, който във вътрешнополитически план е в положение на самоотбрана. И ако сега се проведат избори, неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и коалиционните ѝ партньори от Партията на националното действие MHP ще загубят абсолютното си мнозинство. Ердоган се бори срещу умората на турските избиратели от управлението на един човек, който направлява съдбините на Турция от почти две десетилетия. Две трети от младите турци възнамеряват да напуснат страната. Те са по-малко религиозни от старите кохорти и надигат глас срещу ограничаването на техните свободи. И сред консервативния електорат на ПСР се забелязват пукнатини. Сегашната военна реторика и настроения обаче са спойка, която може да ги запълни.

Текстът е на Дойче веле, заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!