„Майка ми и още няколко души помолиха за милост към бебетата, които държаха в ръце, но бяха застреляни от упор“. Дни преди 75-годишнината от клането в тосканското село Сант’Ана ди Стацема Сирия и Аделе Пардини си спомнят ужасите от 12 август 1944 г. Тогава Сирия вижда за последен път майка си – мъртва, застреляна в главата.
На 12 август 1944 г. осемгодишната Сирия върви с баща си и тримата си братя към маслиновата горичка, където са животните на семейството. Когато германците приближават до Сант’Ана, повечето мъже напускат селото от страх да не бъдат изпратени в концентрационни лагери. Всички са убедени, че на жените и на децата няма им да се случи нищо .
Някои се спасяват по чудо
Аделе Пардини, тогава едва 5-годишна, е принудена от германските войници да застане пред стената на една от къщите в своя квартал Колети заедно с още трийсетина жени, деца и възрастни хора, подредени по височина. „Бях една от най-малките“, разказва тя. Войниците стреляли с пистолети и картечници. Когато майка ѝ, а след това и всички останали, рухнали от изстрелите, под натиска на телата зад гърба на момиченцето се отворила врата. По-голямата й сестра Чесира вмъкнала Аделе и още една тяхна сестра в конюшнята отзад. Двете били леко ранени от куршумите.
Германците подпалили всичко, след което се изтеглили, спомня си Аделе Пардини: „За да изляза, трябваше да мина през трупа на майка ми, който лежеше до вратата“. Сестра й Чесира взела плачещото бебе Анна от обятията на майка им и измъкнала едно друго ранено едногодишно момченце изпод мъртвите тела. Бебето Анна, най-малкото от общо деветте деца на семейство Пардини, било само на 20 дни. То било ранено смъртоносно, както и по-голямата й сестра – 16-годишната Мария. Мария беше „цялата надупчена“, разказва Аделе Пардини.
Енрико Пиери успява да се спаси от масовите убийства на войските на СС като се скрива под едно стълбище: „Бях на 10 години, семейството ми се състоеше от татко, мама и двете ми сестри.“ Момчето видяло как германските войници разстрелват цялото му семейство, включително бабите, дядовците, чичовците и лелите. „На 12 август 1944 г. в Сант’Ана беше ад. За три часа германските войници убиха повече от 560 души”, спомня си Енрико.
И до днес не се знае кои са загиналите
Броят на жертвите е установен въз основа на намерените кости малко след Втората световна война. По име са били идентифицирани само около 400 от жертвите. Това се дължи на факта, че много бежанци прииждали към предполагаемо безопасното планинско селище от местата на сраженията. След примирието на Италия със съюзниците през есента на 1943 г., Берлин и Рим започват да воюват помежду си. В отговор на атаките от италианските партизани германските командири се впускат да избиват цивилни граждани.
За да помогнат на стотиците бежанци, жителите на Сант’Ана ди Стацема отворили църквата и училището, къщите и оборите. „Беше трудно да се изхранват толкова много хора“, спомня си Енио Манчини. Самият той, тогава шестгодишен, се радвал на възможността да си играе с толкова много деца – за последен път вечерта на 11 август. На следващата сутрин в селото дошли германските войници. Изгонили семейство Манчини от къщата им в квартал Сенеро. В един момент те се озовали насаме с един войник, който им дал знак да избягат. Тогава чули изстрели. Енио Мачини разказва, че изплашеното семейство се обърнало и видяло как войникът стреля във въздуха. Така успели да се спасят.
„Рискуваме да загубим Европа, която познаваме“
Германците избили стотици хора, след което покрили телата им с мебели и ги подпалили. Напуснали Сант’Ана около 10 часа с песни на уста, спомня си Енио. До този ден за децата в отдалеченото село войната представлявала само нещо далечно, нещо като игра. „Тогава за първи път видях изгорени тела, миризмата от изгоряла плът беше навсякъде. Така разбрах какво е война“, разказва още Енио и добавя: “След това не беше възможно да бъдеш дете, да се смееш, да играеш. Майките ни казваха: не можете да играете тук, защото има масов гроб. И там не можете – и там има“. Пет години по-късно Енио Мачини се премества в интернат в Пиза: „Едва тогава кошмарите най-накрая спряха“.
Отначало хората мразели германците, обясняват Енио Манчини и Енрико Пиери. А за клането се мълчало. Чак 60 години по-късно в Италия започнал процес срещу виновните, но без последствия за осъдените, които необезпокоявано живяли и починали в Германия. „Омразата няма да ни доведе до никъде“, казват оцелелите. Те предпочитат да наричат извършителите нацисти и фашисти, а не германци.
Манчини и Пиери са твърдо убедени, че трябва да напомнят и разказват на младите хора за събитията отпреди 75 години, за да „видят какво може да се случи“. През 60-те години на миналия век Пиери заминава да работи в Швейцария. Когато през 1970 г. се ражда синът му Масимо, той решава да го изпрати в немскоезично училище. Надява се, че при наличието на взаимно разбиране „можем да създадем нова Европа“. Според него в тази насока е постигнато много, но новите антиевропейски тенденции – включително в Италия – го тревожат: „Днес се намираме в повратен момент, в който рискуваме да загубим Европа, която познаваме“.
[tcm id=“1″]
