коронавирус хора

Политическите елити разрушиха нашето доверие до основи. Затова никой никому не вярва и всеки си има собствена истина. Това, а не набеденият Ковид, е страшната пандемия, за която се нуждаем от ваксина. И то спешно.

В споровете покрай ваксините срещу Ковид лъсна основната характеристика на епохата. Никой не вярва на никого и всеки си измисля собствена версия за света. Това е един от начините за полудяване на цели общества. Все пак, според дефиницията на Робърт Пърсиг, лудостта е култура, съставена от един човек. Причините да стигнем до това положение са много, но е очевидно, че една от тях е внезапната и масова загуба на доверие както в управляващите елити, така и в експертите – в онези, на които едно време казвахме „учените”. Тази загуба на доверие обаче не беше внезапна. Почвата за нея се подготвя поне от четвърт век.

Да вземем първо управляващите елити. След рухването на комунизма те си представиха, че дългото извънредно положение на Студената война е отминало, и че отсега нататък те няма защо да се напъват да търсят постоянна подкрепа от населението. Историята, според тях, беше свършила и вече нямаше кой да им противостои. Един доста ранен резултат от това отпускане беше превръщането на политическите партии в „партии-картели”. Вместо да са вкоренени в гражданството и да пренасят неговите искания към арената на властта, партиите започнаха да мислят себе си като вкоренени във властта субекти, представляващи нейните изисквания към гражданите. На свой ред правителствата, съставени от такива партии, също се затваряха към гражданите, превръщайки се в отдалечени от тях олигархии.

Никой не понесе отговорност

По същото време, от граждански контрол се отвързаха „дерегулираните” от властта финансови институции, на свой ред превръщайки се в затворени обирджийски картели. Така се забърка онази опасна смес, която се взриви във финансовата криза от 2007-2008 година и в последвалите я дългови кризи на цели държави. Виновните – различните видове банкери и инвестиционни спекуланти – не понесоха отговорност. Правителствата ги прикриха, а редовите граждани платиха сметката. Така се роди днешният свят, в който все повече граждани живеят в условията на „прекариат”, а все повече финансови и политически големци имат яхти и крият доходи в екзотичните дестинации, из които щъкат с тези си яхти.

Как, при това положение, редовите граждани да имат доверие на управляващите и на стопанските елити? Те, гражданите, все пак са – да напомня – суверен: „We, the People” и т.н.

В рамките на същия процес на деградация на нравите, гражданите загубиха доверие и в експертните елити – в „учените”. Тук нещата са доста по-неясни, но могат да бъдат разбрани с прилагането на определени научни инструменти. Основната беда тук можем да наречем „тиранията на данните”. Корените на тази тирания се крият в идеята, възникнала в развитите страни на Запада през 1980-те години, че всички сфери на обществения живот, ако започнат да имитират поведението на пазарни субекти, ще започнат да произвеждат по-добри резултати при по-малко разходи.

Как би могло да се измери това? С количествени данни, т.е. с някакво число, което се появява под чертата и въпросният секторен министър казва: „Аха, ето резултат: имаме данна, че сме станали по-ефективни”… Преклонението пред „данните” – т.е. пред някакви числа, поднесени тържествено в някакви отчети – към средата на 1990-те години вече се бе превърнало в такава зараза в Англия, че писателят Джонатан Коу написа цял сатиричен роман по въпроса. В него, главният негодник, несменяем министър, по някое време възкликва: „Знаех си! Качеството е околичествяемо!”. След което така околичествява здравната система, че я ликвидира.

Как ликвидираха качеството в образованието?

Езическото преклонение пред „данните” не само отвори широко вратата пред всякакви елементарни мошеничества, но като начало ликвидира качеството в образованието, произвеждайки невежи индивиди, лесно намиращи и произвеждащи числа за всичко. На университетите бе казано, а и още се казва, да произвеждат околичествяем продукт, така наречените „кадри за нуждите на пазара”.

Вместо аз, да речем, да развъждам безделници, които четат и дискутират Платон, Аристотел, Августин, Хобс, Лок, Монтескьо, Кант, Бърк, Мил, Попър, Фром, Сен, Рорти, Скрутън, Арент, Хабермас и т.н., ползата от които безделници не може да бъде околичествена, е по-добре да произвеждам полезни „кадри”, чието съществуване да може да бъде отчетено с „данни”. Като например, представям си, да произвеждам застрахователи, брокери, фрезисти и механик-водачи на трактори „Беларус”.

Така се роди онова поколение, което може да бръкне в смартфона и да извади всякаква „данна”, но няма никаква представа защо трябва да се отнася към другия не като към инструмент, а като към нещо ценно. Такива неща не се обясняват на „кадрите за нуждите на пазара”. Такива неща ги знаят само безделници, на които други безделници са обяснили категоричните императиви на Кант.

Междувременно „учените”, вече известни като „експерти”, просто пристанаха на олигархизиращата се власт. Започнаха да пропагандират нейните успехи с „данни”. Не след дълго започнаха да вършат същата услуга на плячкосващата всичко по пътя си финансова олигархия. Навръх финансовата криза, всякакви одиторски къщи и регулатори бълваха порой от „данни”, с които илюстрираха прекрасното здраве на банки и инвестиционни фондове, които щяха да фалират само броени седмици по-късно. Разбира се, всички оценяващи, бидейки „независими”, т.е. не платени от гражданите, получаваха заплатите и бонусите си от онези, когото проверяваха. Хитро, а?

А малко преди кризата, стотици икономисти, стъпили върху своите „данни”, заливаха световните медии с колективни манифести, в които гарантираха, че светът никога повече няма да види финансова криза. Но кризата удари, по-здраво от всеки друг път след 1929 година. Накрая сметката платиха не експертите, а гражданите.

Съзнателни фалшификации

Къде е заровено кучето? Кучето е заровено в това, че всеки човек във всеки даден момент може да изкара „данна” за каквото си поиска. Затова по-горе нарекох цялото упражнение „езическо”: изкарваш число и започваш да му се кланяш, като на дървен идол. „Експертите” доста бързо се ориентираха, за какво иде реч – и започнаха съвсем съзнателно да фалшифицират процеси, заради които в едни по-сериозни времена бяха уважавани като „учени”. Преди вече 10 години се наложи да напусна – „безмълвно, по английски” – европейските академични среди, тъй като се оказах въвлечен в международно изследване, което представяше качествени данни за количествени.

Ще рече: тълкуваше разговори с двадесетина човека в дадена държава като представително изследване. Обяснявам. Подобни разговори, наричани „фокус групи” във времената, когато учените бяха още учени, могат да дадат информация за това, какви вярвания и настроения има в дадена обществена среда. Но тези разговори са „качествени”; те не могат да ти кажат, колко хора в какви неща вярват. Това правят „количествените” данни, които се вадят от извадка, направена така, щото да представлява пропорционално всички групи от населението. От такива изследвания можеш да изведеш заключението, че (примерно) 14 процента не вярват, че американците са стъпвали на Луната. От качествените изследвания можеш единствено да заключиш, че има някакви хора, които не вярват в това постижение на НАСА. Но не можеш да кажеш – колко са те.

Околичествяването на качествени изследвания е днес пандемична зараза. Има и още. Дори количествените изследвания вече се правят през куп за грош, без предварителни хипотези, проверовъчни пред-изследвания, контролни групи и т.н. Тези неща, които дисциплинират изследването, се смятат за неефективни и незаслужаващи финансиране. Важното е накрая да се извади пред публиката дървеният идол – „данната”. Затова дори в САЩ, където този занаят се е родил, през 2016 година, както и отново през 2020 година сондажите на общественото мнение не успяха да предвидят резултатите от президентските избори. Обожествяването на „данната” върна човечеството във варварски времена и позволи разгула на елементарни мошеници, умело скрили се зад фасадата на това ново езичество. Казано накратко: докато едни хора ни заливат с „данни”, едни техни приятели крадат. От нас.

Как при това положение, който и да е обикновен данъкоплатец да вярва, на като и да е „данна“?

Статистиката, свързана с КОВИД, е най-пресният пример. Дават ни се числа и проценти. Как се е стигнало до тези числа? Те какво точно ни представят – брой проведени ПСР-тестове или брой човеци, тествани с ПСР? Има ли човеци, необхванати от „данните” за КОВИД? Ако да, то процентите процент от какво са?

Накрая всеки лесно стига до следния извод: след като политиците и експертите вадят числа от ръкавите си, защо и аз да не вадя? С какво моите числа, изсмукани от моите пръсти, са по-лоши от техните числа, изсмукани от техните пръсти? Погледнете си Фейсбука и ще видите, че гъмжи от такива примери.

Как разрушиха нашето доверие?

Политическите елити, заедно с присъдружните си финансови и експерти кръгове, в продължение на четвърт век разрушаваха самата основа за доверие – не само към себе си, но и към обективната действителност. Правеха това поради мързел, самовлюбеност и алчност. Така се завъртя онази порочна спирала, в която живеем днес. Никой никому не вярва, всеки гради своя версия на реалността, все повече хора и цели общества се доближават до границите на разсъдъка си. И след едно поколение суеверен захлас по „данните”, днес вече никой не вярва на никакви числа, независимо, колко добросъвестно те са били произведени.

Това, а не набеденият КОВИД, е онази световна пандемия, за която трябва да бъде изработена ваксина в най-кратки срокове.

Текстът е препубликуван от „Дойче веле“.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!