Изминаха две години от нападението на Русия над Украйна.
Първоначалните руски планове предвиждаха блицкриг. Две години по-късно светкавичната война стана оксиморон. За да придадат на войната безобиден вид я нарекоха „специалната военна операция“.
Тя се оказа толкова специална, че продължава вече две години, въпреки очакванията
Киев да бъде превзет за три дни, президентът Зеленски да избяга, а украинците да посрещат своите „освободители“ с хляб и сол.
Дори не бяха предвидили гориво за машините за повече от три дни и те спряха.
Плановете на агресора се провалиха, но това не е повод за радост, защото две години сраженията и обстрелите не спират, жертвите – военни и цивилни, са стотици хиляди, бежанците са милиони, а страната е разрушена.
След две години война не само не се очертава мирна развръзка, а напротив – нараства опасността от разширяване и глобализиране на конфликта.
Войната започна с безкрайната колона от тежка военна техника, насочена към Киев и с огромни множества от бежанци по железопътните гари, които напускаха домовете си с по два сака багаж.
Най-тъжната гледка на войната – детското страдание. Майки с децата си, баби с внучетата си, хората са много повече от местата във влаковете.
Вагоните са претъпкани, а хората по пероните не намаляват, стават все повече.
Изгубени, уплашени деца, нервни домашни любимци, уморени и изтощени хора. Чакат следващия влак, който не знаят кога ще дойде. Облекли са всичките си дрехи и могат да легнат направо на земята, но пероните са толкова претъпкани, че не може дори да се седне.
Във вагоните е същото. Някои имат късмет да седнат, но повечето са прави по коридорите и купетата, така притиснати, че не могат да мърдат.
Когато влакът потегля, веднага гасят светлините. Един на друг си предават да изключат телефоните, за да няма светлини и локации.
Тъмният влак се промъква между тъмни села и полета.
Изминава един час. Краят на пътуването не се вижда. Подминава гарите – всички ще слязат на крайната гара. Някой се ядосва за нещо, но бързо притихва. Бебетата заспиват.
Няма достатъчно въздух, става горещо и спарено. Скучно и страшно. Ожадняваш, но знаеш, че няма да можеш да отидеш до тоалетната.
Влакът се носи бързо, но времето пълзи бавно. Развиделява се. Децата се събуждат и започват да плачат. Гладни са. Жадни са.
Влак след влак. Композициите са по-дълги от обичайното, но не могат да поберат всички.
Пероните са все така препълнени с народ, който бяга от страшното, което се задава.
Да напуснеш дома си с два сака багаж също е трагедия, но апартаментите остават празни, а жителите на града са на перона.
Очертава се тревожен модел: Мистериозни инциденти застигат опонентите на Путин
Така е във всички източни градове, които са близо до войната. Всички бягат на запад – по далеч от снарядите и бомбите. След няколко месеца градовете се обезлюдяват.
След още няколко месеца са изравнени със земята.
Войната ражда герои, но превръща земята в гробища. Във войната загиват и много безименни.
За победата е нужно да има втори, трети, четвърти… Нужно е да се устои. Устояват, защото знаят, че защитават своята майка, своята жена, своето дете, които са сред множеството на перона.
Жителите на източните градове отдавна са евакуирани на запад, но войната за обезлюдените градове продължава вече втора година.
Най-цивилизованият начин войната да се прекрати е агресорът да се изтегли в международно признатите граници. Най-лесният начин е украинците да се предадат.
Но няма да се случи нито едното, нито другото. Руското общество от години е манипулирано в ирационална ненавист към Украйна и жадува унищожението ѝ.
Украинците никога няма да могат да забравят и да простят варварското нападение над страната им. Кръвопролитията и разрушенията ще продължат.
Как Кремъл води хибридната си война и защо България е сред предпочитаните цели?
След две години война не стана ясно защо тя започна.
Агресорът постоянно сменяше обясненията. От интервюто на Путин с Карлсън разбрахме, че той бил нападнал, за да се защити, че Украйна е агресорът, а той е миролюбец, който не иска нищо друго, освен да освободи украинците. Всичко е обърнато с главата надолу.
Фактите са без значение. Лъжата е истина.
Очакваше се за втората годишнина от началото на инвазията агресорът да си приготви подарък. Руската армия струпа много сили в обезлюдената Авдиивка и постигна голяма победа. По същото време ликвидираха и Навални.
Дори от наказателната колония отвъд полярния кръг неговият глас достигаше до хората, които не само му съчувстваха, но и му вярваха. Присъдата му беше 19 години, но не можеха да търпят 19 години той да изобличава беззаконията им.
Ликвидирането на политически противници отдавна е практика в Русия.
Нетърпимостта към свободния глас е един от най-ярките показатели, че една страна се управлява от диктатор.
Убийството на храбрата Анна Политковская е шокиращо не само със своята бруталност – застреляна е с четири куршума, но и с това, че е извършено навръх рождения ден на Путин – на 7 октомври 2006 г. Какво съвпадение!
След като не се уплаши от многократните смъртни заплахи, убийството ѝ точно на тази дата може да се тълкува като подпис на извършителя и като подарък, който сам си прави.
Смелата съпротива винаги докарва диктаторите до необуздана ярост. В продължение на няколко години Фриц Герлих изобличава Хитлер и предупреждава, че
националсоциализмът означава: вражда със съседните страни, вътрешна тирания, гражданска война, световна война, лъжи, омраза, братоубийство и безгранична похот“.
Веднага след като идват на власт нацистите го затварят в концентрационния лагер Дахау и го убиват.
Лутеранският пастор Дитрих Бонхьофер критикува режима изцяло от богословски позиции, за което е държан две години в затвори и лагери и е убит по лично разпореждане на Хитлер един месец преди капитулацията на Германия.
През 1943 г. Паул Ланген посетил дъщеря си в трудов лагер и казал пред нея и няколко нейни приятелки, че продължаването на войната е безсмислено. Едно от момичетата подало жалба до надзирателя на лагера, който от своя страна докладвал на властите.
Ланген е арестуван, осъден и умира в затвора от епидемичен тиф също един месец преди капитулацията на Германия.
Виждаме същото да се повтаря и сега с убийството на Алексей Навални,
който също не се уплаши от предишните опити да бъде ликвидиран.
Убийството на Навални е предупреждение към всички, които го подкрепят, които мислят като него, които са непокорни като него.
То е предупреждение, че щом Навални може да бъде ликвидиран, това може да се случи с всеки един от тях. Ликвидирането на Навални в навечерието на
президентските избори е сигнал към всички, които не са съгласни с Путин, но ще гласуват за него от страх.
Путин възцари в Русия страх,
но истината е, че и той се страхува от Навални.
Докато беше жив, не смееше да произнесе името му. Изпрати го в най-отдалечената и най-суровата наказателна колония.
Продължава да се страхува и след смъртта му, като не разрешава да му бъде направено църковно опело, не разрешава полагане на цветя, в контролираните руски медии името му почти не се споменава.
След като Борис Надеждин не беше допуснат до участие в президентските избори, Путин остава единствен кандидат.
Всеки, който се обяви против войната на Путин, бива елиминиран. Никога не е имало по-голям абсурд – имаш право да съществуваш, само ако подкрепяш войната.
Текстът на Теодора Димова е публикуван в Портал „Култура“. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.
Още коментари и анализи – четете тук
