Бях на около 10, когато си дадох сметка, че чудеса се случват. Наближавах 30, когато разбрах, че в плановете си – особено политическите – човек задължително трябва да включва фактора „чудо”. Защото, макар да са непредсказуеми, чудесата все пак се случват. И когато чудото внезапно се стовари от нищото, ще си готов да влезеш във вратата, която то ти отваря.
Добре дошли в 21 век
Тия дни наблюдавахме „на живо” именно случването на чудо. Иде реч, разбира се, за преговорите на „Продължаваме промяната“ за съставяне на правителство. Тези преговори отварят врата към едно бъдеще, желано от три десетилетия, но изглеждало недостижимо: „България да стане нормална западна страна” – фраза, която за пръв път е произнесена още на Кръглата маса от 1990 година.
В последните над три десетилетия в българската политика наблюдаваме няколко основни, базисни типажи. Имаме тарикати, тоже простаци, които се отнасят към политиката така, както Остап Бендер се отнася към чуждата собственост. Имаме предводители на крепостни селяни, имаме клоуни, които искат да са известни, за да ги разпознават на улицата. Имаме и безкористни революционери, които се борят срещу всички горепосочени. Но сравнително рано прегарят и така стават безполезни за общото благо. А в крайна сметка основният режим на взаимодействие между всички тях е скандалът.
Сегашните преговори, с малки изключения, разкриват наличието на един друг типаж, различен от изброените. Повечето участници, макар някои от тях да познаваме от години, нямат поведението, очаквано от обитателите на тези земи. Те изглеждат така, сякаш са пристигнали от другаде, от някаква по-добра версия на света.
Последните избори показаха, че на българския народ са му писнали обичайните политически типажи. Дори след сериозен флирт с революционерите народът отсъди, че и от тях му е писнало. И сложи на челното място други хора – именно онези, които изглеждат като пристигнали от по-добрата версия на света: възпитани, уважителни, уравновесени. И може би най-важното – хора, олицетворяващи приветливостта. Онази добродетел, която Джейн Остин поставя на върха на добродетелите.
Гласувайки за приветливи хора, българите най-сетне дадоха сигнал, че искат да напуснат 19 век (в момента олицетворяван от БСП и „Възраждане“), в който традиционното семейство отрежда на жената живот в кухнята, а мъжът задължително трябва да е намръщен, за да бъде взиман насериозно. Българите очевидно искат да напуснат и онзи 20 век (в момента олицетворяван от ГЕРБ и ДПС), в който силните мачкат слабите. Накратко: българите ни съобщиха, че вече искат да живеят в 21 век.
Дори само следенето в интернет на експертните преговори за правителство илюстрира това случващо се в момента чудо. Къде са обичайните крясъци, подскоци и плезене? Къде са идиотските „червени линии”? Къде е опитът да унизиш другарчето или да го обявиш за предател? Тези неща останаха затворени във вътрешнопартийните разправии. Навън, на голямата арена, виждаме някакви прилично изглеждащи хора да обсъждат общото благо с приличен тон и разумни аргументи – тоест, да правят онази истинска политика, която е описана още от Аристотел преди около 2300 години. Не минаха и две хилядолетия и половина – и влязохме в крак с времето…
Случващото се чудо има две страни
Едната е, че се намери група българи, която да приложи на родна почва онзи тип организация на преговорите, който отдавна се прилага в „нормалните западни страни”. Не си казаха като мнозина преди тях: „Тия неща работят ТАМ. Тук, в родината на Бай Ганьо, Андрешко и Големанов – тука е друго”. Те демонстрират онова устойчиво („западно”) поведение, което по принцип липсва по нашите земи и което изисквам (с променлив успех) и от моите студенти: научил си нещо – прилагай го, не се повличай по другите около теб, които не са го учили.
Втората част от чудото е, че този подход засега сработва. Родната почва не се оказа чак толкова негостоприемна за семена, донесени от по-цивилизовани земи. В масата си събраните за преговори експерти, макар излъчени от партии, поеха топката, вдигната от Кирил Петков и Асен Василев и заиграха с нея по правилата. Пророкуванията за бърз провал пред камерите не се сбъднаха, тъй като участниците в тази игра се отказаха от обичайното за тези земи поведение. Експертите се оказаха устойчиви. Не се преродиха в обичайните политически типажи, а удържаха поведението си: да спорят по проблем, за да стигнат до неговото решение, както са свикнали на стотици конференции, кръгли маси и семинари.
За да бъде чудото пълно
За да бъде пълно обаче, чудото трябва да има и трета част: когато дойде фазата на политически разговори между партийни лидери, те да продължат да следват вече зададения стил и начин на работа. Ако някой реши да превърне в „червена линия” някой свой варварски блян – борба с „джендъра”, да речем, или съкращаване на народните представители наполовина – чудото може да се разсърди и да си тръгне. Да тръшне вратата след себе си и като се огледаме, да видим, че не сме на кон, а на магаре. И че не се носим с лекота напред, а сме затънали в калта.
Съвет към всички преговарящи: чудеса се случват, но не често. Ако пропуснеш едно, после не се знае кога ще дойде друго. Радвайте се, драги, на случващото се чудо, докато е тук. Ползвайте го. То пари не иска.
Въпреки заученото си черногледство, в последните три десетилетия българите няколко пъти са влизали във врата, отваряна от някое чудо. И винаги са печелили. Именно това приемане на чудото е основната причина в момента България да не е Беларус или Молдова.ли.
Коментарът е на „Дойче Веле“. Заглавието е на редакцията.
