Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 година в София. През 1981 г. завършва специалност „Философия“ в Софийския университет. Работи в списание „Българско фото“, а след това е редактор и заместник-главен редактор на вестник „Култура“ (от 1989) и главен редактор на списание „Егоист“. Главен редактор на списание „Пет звезди“ . Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет. От самото основаване на медиен регулаторен орган в България Лозанов е негов член, а по-късно и председател.
Бяхме шокирани от пореден случай на отравяне – този път на Навални. Защо след 30 години след падането на комунизма в Русия се използват същите кагебистки методи, характерни и за СССР?
Ами защото президент на държавата е служител на КГБ. Тези неща имат значение, те не отпадат с магическа пръчица. Не можем да кажем просто „от утре няма значение това, че съм бил в КГБ или ДС и по някакъв начин съм приемал един тип методи“ и после да се събудиш друг. В Русия е много по-видима тази продължаваща инерция на едно тоталитарно общество, в което властта идва с насилие и си служи с насилие. Не случайно обект на това насилие е именно основният конкурент на властта на Путин.
Като медиен специалист, който трябва да отчита и особеностите на народопсихологията, бихте ли могли през нейната призма да отговорите защо в Русия с такава лекота успя да се наложи режимът на Путин – дали защото съветските спецслужби бяха много по-силни, дали защото самите руснаци бяха по-наплашени от останалите източноевропейци? Как виждате Вие причините?
Там в крайна сметка, въпреки комунизма, въпреки всякакви други идеи и огромния духовен потенциал на руската интелигенция, има един базисен имперски национализъм, който според мен е в основата на масовата психика. Всъщност последната голяма империя е СССР. След това историята не е предложила друга такава възможност и в този смисъл идентификацията с нея продължава в голяма степен. Путин е съветското лице на днешна Русия и затова продължават да го избират и той им е необходим. Шансове за промяна ще има, ако някой може да предложи друг националистичен проект. Навремето Солженицин се върна с такава мисъл, много добре знаейки това и бидейки сам част от това колективно националистично преживяване.
Смятате ли, че подкрепата за Путин е реална или е по инерция? Може ли някакъв различен националистически проект да я ерозира?
Навремето този така да се каже демократичен национализъм, който в някакъв смисъл беше представен от Солженицин, не можа да пробие. След разпадането на СССР хората чувстват края на имперското и не са съгласни с него. Затова е толкова трудно да създадеш нов националистичен проект, затова Путин има подкрепа. Разбира се, има и други средства, с които властта се постига, задържа и се превръща в тотална, в смисъл на тоталитарна. Самият Путин има технология да се задържа непрестанно на власт и е знакова битката с Навални, който си позволи да застане от другата страна.
Аз споделям скептицизма на тези, които не смятат, че Путин е конкретният поръчител на отравянето, защото толкова нагло не би следвало да го извърши, тъй като върху него ще падне цялата вина и ще се стигне до репутационен срив. Но пък самият факт, че не го пускаха в Германия, говори, че не искат да се разбере какво се е случило.
Мислите ли, че Европа и Америка имат политически и икономически инструменти да помогнат на руските борци за демокрация и реална свобода, или резултатът ще бъде като след окупацията на Крим?
Нямат много инструменти, още повече, че е и много сложно. Самия Навални например, както всеки политик, който се надява на успех в Русия, също по някакъв начин има националистични нагласи, както е известно. Той също е скептичен по отношение на Крим и донякъде стои зад претенциите на Русия към Крим, така че всичко е сложно и объркано. Прости ходови не са възможни и в този смисъл просто да „помогнат“ от еднозначно демократична позиция не ми се струва възможно.
Може ли, според Вас, в България да се стигне до подобно отношение към политическата и медийната опозиция и надеждна гаранция ли са европейските институции срещу една агресия от страна на властта?
До такъв тип репресии като убийства и опити за убийства според мен не може да се стигне. Все пак сме страна от ЕС, а това членство е вид нова политическа идентичност, срещу която сегашна Русия се бори целенасочено чрез хибридни войни и други средства. Именно тази идентичност в крайна сметка е демократична. В България имаме проблем, че създадохме много дефектен модел на демокрация след 89-а година, но е някакъв вид демокрация и това вече е известна гаранция, че не може да се служи такова нещо?
Достатъчно ли е укрепнала тази нова демократична идентичност на България?
Не. Аз смятам, че борбата за нея продължава и тя не е никак лесна. Тези протести ние свързваме с края на мутренската епоха от три десетилетия. Това фактически е голяма мутренска кражба на демокрация. От демокрацията се възползваха недемократични сили, които използват насилие, за да участват в социалното преразпределение на благата. Ъндърграундът има много видими присъствия в тези властови отношения. Смятам обаче, че това по някакъв начин е „санирано“ от присъствието ни в ЕС.
Опитите да протестираме пред немското посолство заради това, че те не упражняват някаква санкция върху България, представляват опит да се спре, да се нулира километражът на историята, да се започне отначало. Все едно сега е 89-а година и ще започнем да построяваме на чисто модела. Това не е възможно. Всичко трябва в крачка да се променя и да се надяваме, че ще успяваме и ще го променяме по посока на същинската демократизация на обществото, която е свързана с фактическата му модернизация.
Оптимист ли сте за успеха на този процес?
Ами в някаква перспектива – да. Мисля, че тези протести вече свършиха голяма психологическа работа, както и онези преди 7 години. Започват да правят определени публични позиции лош тон. Днес вече е неприемливо да не се стои срещу тази лоша мутренска среда и практика. За хора, които имат желание да попаднат в центъра на обществения живот и да търсят подкрепа, вече става неудобно, ако не се противопоставят на това. Така че протестите вършат една, така да кажем, етико-психологическа работа, а какво конкретна политическа работа ще свършат – предстои да видим.
