Вече 90 дни протестиращи граждани в София, но и в други градове, включително в чужбина, продължават да искат оставките на премиера и главния прокурор. Очевидно е, че участниците са по-малко на брой отколкото бяха в началото, но това е обяснимо: началото на учебната година, дъждовете, натрупаната умора, донякъде и превръщането на протеста във всекидневна новина. Последното, обаче, показва упоритост, която съвсем не е безобидна и показва всъщност една устойчива гражданска мобилизация, която вече няма да може да бъде потушена с прости мерки.
Протестът все още не постигнал двете си основни искания: оставката на премиера и на главния прокурор. Те продължават да бъдат в основата на недоволството и никакви жестове на правителството като ново раздаване на пари по различни теми (които не са нови и чиито решения не са в раздаването на пари) няма да заглушат звучащите всяка вечер високоговорители в центъра на София.
Протестът стресна управляващите
Правителството и подкрепящите го партии, които в началото на протеста бяха силно изненадани и показаха видим страх от една изплъзваща се от техния контрол ситуация, изглежда се окопитиха. Публичното им говорене премина от една защитна реторика към един нападателен и дори обиден дискурс. Те залагат на умората и банализирането на протеста, целта им е да не отстъпят като се съгласят на предсрочни избори. Това показва, обаче, как виждат залога на този излязъл на улицата политически конфликт: недопускане на друго правителство, което едновременно да започне ревизия на досегашното управление и да организира избори, които могат и да не бъдат спечелени от ГЕРБ. Сякаш има страх от възмездие и ако протестиращите го искат на висок глас, то е вече учудващо, че и управляващите го допускат (значи знаят, че има за какво).
Тази очевидна вече за всички нагласа на управляващата в момента коалиция, издаваща опасения от възмездие, от търсене на сметка, от „разчистване на Авгиевите обори“ създава и една нова ситуация – на несигурност и на търсене на бързи и хаотични мерки, които по някакъв начин да успеят да потушат поне част от недоволството. Най-голямата опасност за управлението би била една мащабна многосекторна мобилизация с участието на профсъюзите. Затова се търсят всякакви начини профсъюзите да бъдат усмирени, отделни секторни недоволства да бъдат туширани от самото начало. Всичко това – за да не се позволи едно сливане на различни по произхода и исканията си протести в едно голямо цяло. Нещо, което се случи в началото.
Протестът стресна управляващите и ги принуди да се борят за време, което, парадоксално, в крайна сметка играе срещу управлението. Защото опитът на премиера за играе със страховете на хората (пандемията от Ковид-19, икономическата криза, подкопаването на доходите, нарастването на публичната задлъжнялост и т.н.), като обяснява, че това изисква „стабилност на правителството“, изправя същото това правителство пред нуждата да се справи с всичко това в една наближаваща зима. При това с изключително нисък рейтинг на доверие. През март 2021 (още „преди да се хванем за зелено“ според един знаменит израз от 1997 г.) ситуацията едва ли ще е по-оптимистична за управлението.
Протестът преобърна обществените настроения
Наред с това упоритостта на протеста преобърна обществените настроения. Той е на път за изиграе сценария на латиноамериканските герили от 1960-те години, които макар и малобройни, но именно с упоритост в крайна сметка успяват да провалят обществената подкрепа за действащите правителства (тогава винаги диктаторски).
Протестът, именно с упоритостта си, но също и заради първоначалната мобилизация на хора с различни политически симпатии, но също и на младежи завърнали се от чужбина (това беше значителна новост), вече трайно се подкрепя от значителна и по-голяма част от общественото мнение. И това въпреки засилващата се в последния месец проправителствена кампания, която цели да представи протестиращите или като подкупени от различни олигарси (потърсили убежище в чужбина), или като заблудени хора, които не виждат рисковете от една предсрочна правителствена промяна.
Протестите предизвикаха една неочаквана и мащабна реакция извън България. Знаменитият доклад на Европейската комисия за България беше, както обичайно, в един дипломатичен „брюкселски“ език, но изведе на преден план основната тема на протеста – за корупцията на управлението и неспособността на прокуратурата да се справи с това. Мониторингът върху България ще се запази, един проблем, чието решение беше обявявано неколкократно от настоящото правителство като важна стратегическа задача. Нещо повече, протестът в крайна сметка насърчи провеждането на безпрецедентен дебат в Европейския парламент за състоянието на демокрацията и правовата държава в България.
Приетата резолюция, веднага обявена от проправителствените поддръжници като „удар по имиджа на България“, е силно критична към ситуация и е несъмнено силна политическа подкрепа за протеста. Изтъквани аргументи срещу нея, като например думите на Петко Каравелов, че „в България полицията не бие“ (след като е очевидно, че са го били в ареста) са смехотворни. Да си патриот днес означава да не си затваряш очите пред злото в собствената ти родина. Защото не приетата резолюция е удар по имиджа на България, а настоящите практики на управлението и прокуратурата разрушават доброто име на страната ни.
