Да, популярната култура тотално измести високото изкуство. Но Мария Бакалова няма нищо общо с тази драма. Вместо да си изкарваме върху нея страданията по високата култура, нека ѝ пожелаем блестящ щурм на червения килим.
Емоциите около успеха на Мария Бакалова са вече жанр в социалните мрежи – гордост от нашето момиче, успяло в чужбна, но и срам, че такива хора не успяват в собствената си родина.
Да поговорим за успеха на Мария Бакалова
Актрисата определено е талантлива, необикновено жизнена, заредена с чаровна и малко налудна енергия. Знае и как да се представя в медиите. От няколкото ѝ интервюта останах с приятното впечатление, че се пласира с чувство за хумор и самокритичност, подготвила е разкази и шеги. Отивайки на кастинга, си мислела, че някой може да я отвлече, както ставало често в Източна Европа (смях). Майка ѝ, казва, плакала, докато гледала филма, но понеже била садомазохист, го гледала два пъти (пак смях).
Нали сме наясно, че една звезда трябва да изиграе не само ролята, но и публичния си образ, който да възприемаме като самата истина. Критиката отбеляза, че ролята – а и образът – крият опасност да я вкарат в нишата на шашавата девойка, която тя чудесно играе, но която може да я затвори завинаги в поддържащи роли. Но и така да стане, пак голям успех.
Малко двусмислен ми се вижда самият филм „Борат“ (1 и 2), който обиграва – на границата на ориентализма, да не кажем на расизма – клишета за постсъветския свят: диваците не знаят, че жени могат да карат коли и дори не различават роклите от опаковките им. Както и г-н Маринов преди нея, Бакалова проби с източноевропейския си акцент – един вид рускиня в широк смисъл, а руската другост, както знаем, е лайтмотив за Холивуд още от Студената война.
Но, пак в интервютата, Бакалова обръща предубежденията към страната си на смях. За американската публика тя идва от България, тоест – отникъде (както в „Крал Юбю“ на Алфред Жари: „действието се развива в Полша, сиреч никъде“). Ами това е положението: никой нищо не знае за страната ѝ, а може би тъкмо затова са я взели. Но тъкмо това може да бъде и смешно. А не мъчително като в „Терминал“, където емигрантът Том Ханкс, уловен между границите на летището, говори на български. Наместо да се срамува, Бакалова обръща тъмното балканско небитие на страната си във весел карнавал, който печели публиката. Новото поколение преминава границите по нов начин.
Интервюто с учителя ѝ Иван Добчев предизвика яростни реакции – обвиняват го в завист, злоба, сексизъм, високомерие. Но прозира и това: огорчението му от факта, че популярната култура тотално измести високото изкуство. „Борат“ наистина е бурлеска, но затова пък много по-гледана от филмите на Ларс фон Триер например. То и в България какво ли остана от високото изкуство на соца – спомняме си „Баш майсторът“, „Любимец 13“, въздигнахме естрадата като най-висш израз на художествената мисъл. Защо ли? Просто са популярни. Днес „количеството се е превърнало в качество“, както пише Валтер Бенямин още преди 90 години – колкото повече зрители, кликове, продажби, толкова по-стойностно се оказва едно произведение.
Един отиващ си свят
Това на Добчев не му харесва, не ми харесва и на мен, но можем ли да променим хода на историята? Днес хората посягат към художественото произведение, за да се разсеят, да си починат, а не за да потънат в дълбините на собственото си аз. Тези дълбини днес май някъде са се загубили, а философските прения са се превърнали в тема за коктейлни разговори. Да сте чували скоро термина „трагично“, „трагичен герой“? Смешното тържествува, а различните видове забави се подреждат по жанрове и се тагват с кодове, така че добре да се ориентираш за стоката, която поръчваш.
Но с цялата тази драма на един отиващ си свят Мария Бакалова няма нищо общо. Наместо да си изкарваме върху нея страданията, че културата не върви накъдето сме си мислили, нека ѝ пожелаем тържествен щурм на червения килим.
[tcm id=“1″]
