европейска армия

Телефоните на разпределителното табло на Белия дом звънят нонстоп. Световните лидери се надпреварват да поздравят новоизбрания президент на САЩ Доналд Тръмп. Тръмпизмът вече не предизвиква тревога и не е отклонение от нормалния ход, а новата политическа посока.

Един разгневен президент е решен да продължи политиките си с нова сила и да гарантира, че наследството му ще бъде закрепено в този нов свят. Свят, в който Съединените щати вече не желаят да бъдат „световният полицай“. В който американският президент обявява НАТО – крайъгалния камък на амерканската политка за сигурност след Втората светвна война – за отживелица.  Свят, в който политическата нестабилност се използва като лост за извличане на парични вноски или търговски отстъпки от номинални съюзници. Свят, в който политическата база на президента на САЩ счита Кремъл за по-близък съюзник и приятел от всеки американец от различна политическа партия.

Преди четири години това щеше да бъде доста тежка предпоставка за алтернативен фантастичен филм. Днес този свят е много реален. А европейските лидери вече обмислят как да се справят със сценарий, при който се изправят пред възкресяваща се империя на изток и избледняваща – и вече недружелюбна – суперсила на запад. При тези условия истинска европейска армия може да се появи за първи път.

Първият въпрос за Европа в постамериканския свят е мястото на НАТО. Самата НАТО се разбира най-добре като модерно въплъщение на Делианската лига в Древна Гърция, номинално съюз на равни. Атиняните поощряват както собствената си общественост, така и своите съюзници като среща на равни, подкрепящи общия интерес. По същия начин политическата реалност след Втората световна война изисква САЩ, като „лидер на свободния свят“, да представят НАТО като точно този вид съюз на взаимна изгода между равни партньори. Но САЩ, подобно на Атина, бяха доминиращата военна сила в това споразумение с голям потенциал и САЩ решаваха всички действия.

От своя страна „свободният свят“ се радваше на Pax Americana за номиналния хонорар на законните (макар и често пропускани) 2 процента от БВП за разходите за отбрана и като допринасяше спомагателни войски за действията на НАТО. Нелоша сделка за страните, които са водили достатъчно войни и които предпочитат да се съсредоточат върху възстановяването след Втората световна война – както физически, така и социално. И ако отделни държави изостават от графика на определените разходи, Съединените щати приемаха това като допълнително потвърждение на своето превъзходство и бяха готови да го пренебрегнат в замяна на някои други услуги.

Действащата американска администрация очевидно не иска да плаща повече за своята империя. Вярва, че е дошъл моментът да спечели от изграденото от предишните поколения, дори ако – или може би особено ако – това го унищожи в процеса.

Засегнатите нации не бяха особено страснати от това. Но загубата на Европа няма да бъде печалба за САЩ. Това никога не е игра, при която каквото единият печели, другият губи, както американските политици го разбират. Европа получи мир и възможностите за изграждане на социалдемокрация, а Съединените щати спечелиха проспериращи пазари, политически авторитет и значителна военна буферна зона срещу Русия, което означаваше, че американското ядро ​​никога няма да бъде под пряка заплаха, без значение какво друго се е случило в света. Изявленията на Тръмп подкопават всичко това.

Съединените щати все още имат военни бази по целия свят и значителни като жива сила войски на източните граници на НАТО, така че все още биха могли да се намесят, за да спрат, например, директна военна агресия срещу членовете на НАТО от възраждаща се Русия. Вашингтон все още може да избере да упражни властта в региона според желанието си. Но ако европейските страни от НАТО не могат да знаят със сигурност, че Съединените щати ще го направят при дадено обстоятелство, сега те трябва да започнат да приемат сериозно идеята да се защитават.

Всъщност Тръмп предостави на Европа политическата ѝ независимост. Европейските лидери, най-вече сред тях френският президент Еманюел Макрон и германският канцлер Ангела Меркел, сграбчиха новата реалност със скорост, която трябва да алармира политиците във Вашингтон.

Някои части от Европа, най-вече във френските отбранителни кръгове, отдавна се стремят към континентална военна сила, достатъчно мощна, за да предостави на Европа степен на автономия, която да е пропорционална на населението и нивото на икономическото развитие.

Франция се съпротивлява на изкушението да стовари изцяло сигурността си върху американците през цялото време и запази уникална и явна степен на независимост дори в рамките на НАТО. Франция има собствена, силно развита оръжейна индустрия и ръководи свои мисии, по-специално във франкофонска Африка, без да иска от никого разрешение. Френската армия почти никога не неангажирана във война някъде, официално или по друг начин. Франция координира европейските отбранителни проекти, където тя няма самостоятерен капацитет за поддържане на цял сектор, както в случая с въздушните сили („Еърбъс“) и космоса („Европейската космическа агенция“).

Затова не бива да има изненада, че Франция е първата, която призова за формирането на европейска армия. Новото е, че повечето други западноевропейски страни са съгласни и най-съществено е, че и Германия е съгласна. Меркел е съгласна, бившият министър на отбраната на Германия и бъдещ председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен се съгласява, назначената за наследник на Меркел в германската партия Християндемократическия съюз е съгласна, а и основната лява партия в Германия е съгласна. Последното е особено необичайно – западногерманската левица винаги е била против всичко военно, по очевидни исторически причини. Но европейска армия би позволила на Германия да упражнява властта, без да се забърква в конституционната и политическа бъркотия по преконфигурирането на самия Бундесвер – сили, които са строго отбранителни.

Има традиционно разделение на ролите. Франция е мускулът, Германия е парите. Съюзът на двете води до промяна.

Въпреки това създаването на европейска армия далеч не е договорено. Основният проблем се свежда до различни гледни точки на европейския проект. Някои, като британците, винаги са го разглеждали преди всичко като икономически проект и, само за съжаление, имащ също политическо измерение. Други винаги са го разглеждали като политически проект, чиято основна цел е мир на континента и където икономическата интеграция е само средство за тази цел. За някои съюзът е просто платформа за сътрудничество между суверенните национални държави. За други някаква степен на смислен суверенитет е наистина постигната едва когато малките национални държави в Европа обединят своите правни прерогативи, за да постигнат реална сила и лост на глобалната сцена.

Това е проблем. Формирането на европейска армия е също толкова логически следващо от реалността на националния суверенитет за националните държави в Европа, колкото и изтеглянето на американската империя от континента.

Онези, които разглеждат националната държава като естествена единица на суверенитет, ще бъдат изключително предпазливи от обхвата и капацитета на всяка предложена европейска армия. Всъщност единственият начин формирането на такава армия да не се отрази на националния суверенитет е, ако отделните държави-членки запазят свои собствени отделни сили с пълна оперативна автономия и всяка държава има право на вето върху всичко, което европейските сили биха искали да направят.

С излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз сформирането на европейска армия вече няма да бъде наложено вето от Великобритания, така че това увеличава вероятността усилията в тази област да бъдат успешни. Но Великобритания едва ли е единствената държава в Европа, която ревниво охранява номиналния си национален суверенитет. Полша и Унгария е много вероятно да се стремят да блокират тази инициатива, освен ако не разполагат с железни права на вето по оперативни въпроси. Италия може скоро да се присъедини към хора от скептици.

Но ако бъде направена по този начин, европейската армия ще бъде до голяма степен безсмислен проект. Външната политика на ЕС вече е институционално укрепена като слаба и нефункционална – така е умишлено. Първият комисар по външните работи Катрин Аштън от Великобритания, конкретно определи ролята като слаба в съответствие с англо-американския възглед за отстъпване на САЩ и НАТО по всички въпроси на европейската отбрана и външна политика. И ако общата политика на ЕС в областта на отбраната трябва да бъде формулирана за командване на европейската армия, тя трябва да бъде подчинена на външната политика на ЕС и следователно също слаба, нефункционална и разпокъсана.

Колективното вземане на решения с 28 държави, които трябва да постигнат единодушие относно хода на действия по толкова чувствителни като война и мир просто не е рецепта за бързи и ефективни действия. Макар и извън тромавата националистическа група, колко е вероятно страни като Швеция или Финландия да гласуват за война при каквито и да е обстоятелства, освен при пряко руско нашествие? Тогава ще има неизбежните национални конфликти за това как да се провеждат операциите: Всяка държава би искала да избегне нейни войски на фронтовата линия, и всяка държава ще се стреми да бъде тази, която предоставя високо техническа подкрепа – от разстояние.

Въпреки това служителите на американската империя в Пентагона не могат да се отпуснат. Защото, макар че първият инстинкт за самите европейци е да се опитат да формират европейска армия в рамките на институционалната рамка на Европейския съюз, нищо от проекта по своята същност не изисква това. И когато се стигне до това, едва ли франко-германската армия ще позволи на Будапеща да се пречка.

Формирането на европейска армия в рамките на институционалните договорености на ЕС ще изисква промени в договора на ЕС, които трябва да бъдат одобрени от всички правителства и законодателни органи в 28-те държави и вероятно трябва да получат одобрение от поне шепа публични референдуми. Изграждането на армията по този път вече е почти невъзможно. И ако някога успее, както видяхме, компромисите, необходими за убеждаване на всички заинтересовани страни да се присъединят, биха направили целия проект в голяма степен безсмислен.

Но Франция и Германия вече подписаха предварителен договор, който има за цел да изгради „обща военна култура“ този януари и това беше съвсем отделно от всичко, свързано с ЕС.

Така че двете основни европейски сили вече поставиха нещата в ход. Без съмнение, по-малките западноевропейски страни като Белгия, Холандия и Люксембург ще участват доброволно във всички франко-германски инициативи, тъй като те се развиват на практика, и не след дълго повечето от членове на ЕС ще се подпишат под набиращия пара създаващ доверие проект. В крайна сметка това може да бъде интегрирано в ЕС, но това е второстепенно значение за превръщането му в реалност.

Все още е рано, но в момента политическата воля е налице, за да се случи всичко това. И докато Русия продължава да ескалира напрежението на изток, а САЩ остават ненадежден приятел на запад, тази решителност ще издържи. Ако издържи достатъчно дълго, Европа няма да бъде просто континент. Това ще бъде военна сила, която съответства на икономическото й влияние.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!