Дежавю. През последните дни имах това усещане повече от веднъж. Всеки път, когато се прибера вкъщи, махам маската си и си мия ръцете, започвам да мисля дали е безопасно да продължа да нося дрехите, които имах отвън. Ами ако са замърсени от вируса? Е, мога да сменя дрехите, но какво ще стане, ако частиците вече са скочили някъде другаде и сега са в дома ми? Някои биха го нарекли параноя. Наричам го дежавю. Разпознавам тези мисли и помня чувствата.
Това е така, защото за първи път ги преживях преди повече от 30 години, през май 1986 г., на екскурзия до Киев – тогава столица на Съветска Украйна. Беше няколко седмици след експлозията в ядрения реактор в Чернобил и аз се намирах в града – на около 100 км от района на бедствието – в командировка. Вече знаехме, че във въздуха има радиация. Водни камиони пръскаха улиците, чуждестранни студенти напускаха града, а задграничните телевизионни оператори като BBC ни казваха да останем вътре. Но нашето правителство изпращаше объркващи и притеснителни съобщения: няма абсолютно никаква опасност, но не забравяйте да държите в къщи децата и бременните жени. О, и затворете прозорците си, когато сте у дома.
Тогава, както сега, ние се занимавахме с невидим враг, опитвайки се да разберем къде могат да отидат частици, които не можахме да видим. Тогава, както сега, светът трябваше да се справи с бедствие, създадено от човека: неспособността на правителството, което бе улеснило бедствието чрез пренебрегване, а не чрез неговото съдаване, да го премахне; и обърканата и непоследователна реакция в света на катастрофа, която не е причинена от него. Днес, както и през 1986 г., хората са изплашени и дезориентирани, опитвайки се да се преборят с нещо, което не могат да видят, чуят, докоснат или помиришат, въпреки че това вече промени живота ни.
Това, което беше вярно тогава, и до днес изглежда вярно: бедствията не знаят граници, независимо колко стени се опитваме да изградим между нас и останалия свят. Вследствие на аварията в Чернобил наблюдателите отбелязаха, че тя е направила Железната завеса негодна. В действителност, в дните след експлозията радиоактивният облак се премести не само извън СССР, но дори и извън външната съветска империя, преминавайкиот Източния блок в Западна Европа. Той достига до Скандинавия на 28 април 1986 г., два дни след експлозията, и задейства аларми в атомна електроцентрала близо до Упсала, Швеция. Светът научи за повишаващите се нива на радиация от Стокхолм, преди Москва да каже нещо.
От Чернобил радиоактивният дъжд пренасяше неконтролируемо изотопи, от които е достатъчно да споменем само два – на стронций-90 и цезий-137, не само в съседна Беларус и Западна Русия или в Скандинавия, но и на Балканите, Австрия, Германия, Швейцария, части на Уелс, Англия и големи площи на Шотландия. Могъщият Съветски съюз не можеше да контролира облаците и в крайна сметка изгуби и контрола над представянето на случая.
Звучи ли ви това познато? Докато се мъчеше да се справи в домашни условия с катастрофата, която стана международна, Пекин през 2019 г. много прилича на Москва през 1986 г. Подобно на краткия първоначален доклад на Москва за катастрофата в Чернобил, съобщението на Пекин за избухването на Ковид-19 дойде късно, беше непълно и имаше всички отличителни белези на прикриване. Подобно на реакцията на Съветският съюз на експлозията в Чернобил, Китай мобилизира огромни вътрешни ресурси и въведе драконовски мерки за справяне с избухването на коронавирус в Ухан. Но нито едно от двете правителства, които са комунистически и авторитарни в различни степени, не успяха да спрат разпространението на бедствието и информацията за него извън техните граници. А подвеждащите доклади и лошото управление след това предизвикаха обратна реакция сред чуждестранните правителства и широката общественост по целия свят.
Китай, който претендираше за статут на световен лидер по въпросите на глобализацията и изменението на климата само няколко месеца преди катастрофата в Ухан, претърпя щети по репутацията си. Той също така е изправен пред съдебни дела за трилиона долари по колективни искове, заведени от Съединените щати, и искания за милиард долара компенсации от Германия. Колкото и ефективни да са в мобилизирането на ресурси за справяне с бедствия, авторитарните режими се оказват прекалено ефективни в контрола на информация, за да има полза от това. Липсата на свобода на словото помага да се превърнат потенциалните бедствия в истински, а националните трагедии – в международни катаклизми.
Но докато се опитваме да задържаме „страничното замърсяване“ от коронавируса, мнозина вече се питат какви стъпки можем да предприемем, за да се подготвим по-добре следващия път и да избегнем следващата трагедия по същата траектория. Досега отговорът беше почти изключително базиран на нацията. Границите са затворени, а пръстите – насочени не само към Китай, но и към международни институции. Президентът Тръмп спря финансирането на Световната здравна организация, обвинявайки я, поне отчасти, за несъдържането на вируса. Докато временните затваряния на граници имат своите практически цели, националната самоизолация, придружена от игра с вината, която подкопава многостранните организации, не е нито изход от настоящата пандемия, нито шаблон за справяне с бъдещи бедствия.
Вместо това пътят напред, както се вижда от поуките от Чернобил, е чрез координирани действия. Макар че някои вземат на прицел СЗО заради нейните уютни отношения с китайското правителство, струва си да си спомним, че Международната агенция за атомна енергия, правилно критикувана по това време за улесняване на съветското прикриване на Чернобил, в крайна сметка се превърна в инструмента, чрез който Москва обясни реално какво се е случило. Агенцията поведе и международните усилия за отваряне на съветската ядрена индустрия към света и помогна за въвеждането на стандарти за безопасност зад Желязната завеса. След Чернобил бяха приети редица международни правни инструменти за гарантиране на ранно предупреждение за ядрени аварии, както и различни мерки за повишаване на безопасността на ядрената промишленост. Личното ми убеждение е, че без тези мерки щяхме да имаме допълнителни аварии от типа на Чернобил в бившето съветско пространство.
Правните експерти предполагат, че съдебните дела, които се подготвят в САЩ, няма да стигнат доникъде, предвид естеството на международното право и задълженията на чуждестранните правителства по него. И не е необходимо да бъдеш експерт, който да осъзнае, че намаляването на средства за международни институции като СЗО в днешния взаимосвързан свят е изключително вредно. Напротив, трябва да засилим международните институции в техния капацитет за борба с пандемиите и да предоставим на СЗО по-силен мандат да действа в затворени общества като Китай.
Единствените ефективни реакции при международни бедствия, независимо в коя държава се случват, са международните. Както показа реакцията на света след Чернобил, координираните усилия могат да доведат до реална промяна, правейки го по-безопасен за всички нас, независимо дали живеем в Пекин, Москва, Лондон или Ню Йорк. Това е онзи вид дежавю, който бих искал да изпитвам в момента.
Сергей Плохий е професор по история в Харвардския университет. Автор е на „Чернобил: История на трагедията“.
Текст: „Гардиън“. Заглавие: „Дебати.бг“.
