Путин, Хрушчов

През октомври 1964 г. Леонид Брежнев, Алексей Косигин и Николай Подгорни свалиха съветския лидер Никита Хрушчов, предполагаемо заради „вятърничавите схеми на Хрушчов“. Повечето хора вярваха, че става дума за идеята му Сибир да бъде превърнат в централна селскостопанска област, но всъщност се отнася до опита му да разположи ракети в Куба.

Като се има предвид как този план приключи, това би било логично. Затова е удивително, че руският президент Владимир Путин обяви наскоро, че е готов за нова Кубинска ракетна криза, ако Съединените щати решат да разположат ракети със среден обсег в Европа. Като се имат предвид неговите коментари, важно е да разберем как се е развила кризата и дали тя има значение за това, което се случва днес.

По време на президентските избори през 1960 г. Джон Кенеди се опита да дискредитира администрацията на Дуайт Айзенхауер /1953-1961 г./, като заяви, че ракетните способности на Съветския съюз надхвърлят тези на САЩ. Твърдението е лъжа. САЩ имаха значителна преднина в разгърнатите ракети и бързо разгръщащи се ядрени подводници. САЩ също така имаха огромно предимство в стратегически бомбардировачи. Съветите имаха само малък брой стратегически бомбардировачи, които бяха далеч по-посредствени от американските B-52.

Всъщност САЩ биха имали огромно предимство при размяна на ядрени удари. Това, съчетано с техните възможности на сателитните изображения, означава, че САЩ теоретично могат да започнат първи удар срещу относително малката ракетна сила на Съветския съюз и да я направят неизползваема.

Теорията и практиката са много различни неща

И все пак, при най-лошия сценарий на Съветския съюз, САЩ биха могли да започнат такава атака и да наложат съветска капитулация. Капацитетът на съветските междуконтинентални балистични ракети беше ограничен и Съветите се нуждаеха от промеждутъчно оръжие, което да гарантира контраудар срещу САЩ, независимо от успеха на първия удар в САЩ. Решението беше да се поставят ядрени оръжия от среден клас с обхват територията на Съединените щати, а единственото възможно място беше Куба.

Цялата стратегия се основаваше на тайното транспортиране на ракети и превръщането им в оперативни преди САЩ да ги открият. В много отношения това беше хипотетична схема, защото не само беше възможно откриването, но и отговорът на САЩ беше напълно непредсказуем. САЩ можеха да решат, че съществуват други ракетни системи и да започнат внезапна и мощна атака за унищожаването им. Освен това необходимостта от това възпиращо средство е съмнителна. Вярно е, че САЩ имаха стратегическо предимство пред Съветите, но използването му в първи удар би представлявало огромен риск. Като се има предвид фиаското в Залива на прасета, Кенеди не е имал много доверие в американското разузнаване и със сигурност не достатъчно, за да заложи на първия удар.

Робърт Ф. Кенеди и други представиха кризата като конфликт между две равни сили, в която е било работено с брилянтна дипломация, за да се избегне катастрофалния край. Въпреки това, стенограми от срещи, проведени от Изпълнителния комитет на Съвета за национална сигурност, на които Джон Ф. Кенеди е бил съветван по време на кризата, разказват съвсем друга история. Разбира се, това беше сериозен епизод, но не постави човечеството в опасност от ядрено унищожение.

По отношение на ядрения баланс руснаците въобще не бяха в силни позиции. Ето защо те се опитаха да вкарат ракети на Куба. САЩ се занимаваха с непрекъснато наблюдение на Куба, така че шансовете ракетите да не бъдат засечени от шпионските самолети U-2 или от разузнаването бяха ниски. Веднъж открити, Хрушчов трябваше да се откаже поради същата причина, поради която изпробвал маневрата на първо място: Съветите бяха слаби.

Разказът на Кенеди за кризата беше, че Хрушчов капитулира точно преди американската инвазия. В действителност и двете страни разбраха, че ако Хрушчов не е бил луд, играта е свършила в момента, в който Кенеди обяви блокадата на Куба след откриването на съветски ракети. Всъщност Хрушчов отстъпи в замяна на разумно предложение за изтегляне на остарели американски ракети от Турция и Италия (макар че предложението беше разкрито едва на по-късна дата). Факт беше, че Хрушчов нямаше друг избор, освен да капитулира.

Малцина обаче намериха, че Хрушчов е постигнал много със справянето с кризата. За да работят героичните разкази за братята Кенеди, те не можеха да признаят истината, че американските ядрени възможности далеч надхвърлят тези на Съветския съюз. Съветският съюз трябваше да бъде третиран като страна с огромна сила, която е била принудена да се откаже не от превъзхождащата го сила, а от уменията на преговарящите. Ако те признаеха, че руснаците не могат да се сравнят с ядрената мощ на САЩ, тогава кризата вече няма да се разглежда като зашеметяващ момент в историята.

Администрацията на Кенеди се нуждаеше от героичната приказка и следователно трябваше да даде нещо от изключителна стойност на Хрушчов: митът, че Съветският съюз може директно да се мери със Съединените щати по ядрените способности. (По-късно Съветите ще се изравнят със САЩ, но през 60-те положението не беше такова.)

Съветите искаха това признание по три причини

Първо, американската общественост би принудила американските политици да бъдат внимателни. Второ, други сили, особено тези в Европа, биха поставили под въпрос надеждността на американския чадър за сигурност. Трето, съветската общественост, възхитена от “Спутник” и Юрий Гагарин, ще повярва, че са свидетели на друг съветски триумф. Да, руснаците отстъпиха, но можеха да го определят като обикновена предпазливост. Всеки самопоздравителен мемоар, написан в САЩ за кризата, подсилва идеята, че Съветският съюз е ядрен съперник. Очевидно никой с достатъчно сила не би рискувал ядрено унищожение заради такива детайли, но тогава никой не го направи.

Не знам дали това е било намерението на Хрушчов или е било резултат от неочаквани политически нужди в САЩ, но подозирам последното. Хрушчов вероятно не е бил достатъчно умен, за да планира този сценарий по начина, по който се развива. Но независимо от това, Кенеди запази историята за разминаването в ракетната мощ встрани от публичността и призна равенството на руснаците.

Това ме довежда до последните коментари на Путин относно кубинската ракетна криза. В момента Русия по никакъв начин не е военно предизвикателство за Съединените щати. Всяка ракета със среден обсег на действие на САЩ, разположена в Европа, би била предназначена за възпираща или евентуално използвана в случай на руско навлизане в Украйна. Малко е вероятно напреженията там да ескалират до използването на ядрени оръжия. И това я прави толкова привлекателна за Путин. Путин иска да се сблъска със САЩ, защото това може да завърши с това, че САЩ да третират Русия като опасен съперник, а съюзниците на Съединените щати ще увеличават тяхното значение поради увеличаването на руския риск. В момент, когато нямате особено преимущество, ако опонентът ви обяви за опасен и мощен е огромен подарък. Преди Съветите получиха този дар. Путин, изправен пред икономически проблеми у дома си, неубедително представяне в Украйна и нарастваща сила на запад от Русия, може би се опитва да го получи отново.

Хрушчов не разбираше напълно играта. Но Путин я разбира. Той трябва да отведе света до въображаем ядрен край, който ще доведе по принуда до преговори, ако не се появи нищо друго. Светът иска да въздъхне с облекчение, когато това свърши. И всеки в Съвета за национална сигурност на САЩ ще има какво да разказва до края на живота си колко САЩ са се приближили до бездната и колко брилянтно са действали САЩ за избягване на война със страшна суперсила. И това, което Путин винаги е критикувал като геополитическото бедствие от 1991 г., може да бъде обърнато. Но като се има предвид, че Хрушчов беше свален заради подобни хипотетични схеми, негативният аспект може да бъде политическо забвение.

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!