Георги Тошев е журналист, телевизионен водещ и продуцент. Няма друг българин в последните години, който да се е срещнал с толкова много звезди и емблематични личности в изкуството – на техни премиери, концерти, спектакли, изложби, в дома им, в любимото им заведение, за интервю, книга или филм. Затова с поглед назад към годината, търсим него с анализ и равносметка на събитията, процесите и тенденциите в културата през изтичащата 2017-а.
Коя е твоята лична класация за най-значими културни събития през 2017-а? Защо?
Завръщането на българска сцена на режисьора Галин Стоев със спектакъла „Танцът Делхи“ в Народния театър. Смятам този спектакъл за важен за днешния ден на българския театър, който почти е коленичил пред публиката.
По света видях няколко прекрасни изложби като ретроспективата на фотографа Петер Линдберг в Мюнхен, ретроспективата на Пинк Флойд в музея „Виктория и Алберт“ в Лондон. Преживях със Соня Йончева „Бохеми“ в „Ла скала“ и „Травиата“ в Метрополитън, попях с Адел в Лондон, отбелязах 75-годишнина на Стефан Данаилов с книга и филм, преживях концерта на „Мистерията на българските гласове“ с Лиса Джерард и Петър Дундаков….Има поне още 5-6 събития, които ме направиха щастлив.
Българският принос към световната култура през 2017?
Той е скромен, но това е обяснимо. Имената на разпознаваемите в света българи в областта на културните индустрии са Теодор Ушев, Соня Йончева и Кристо. Разбира се, Капка Касабова, Галин Стоев, Сашо Морфов, Васко Василев, Александрина Пендачанска, Недко Солаков, Аглика Генова и Любен Димитров в сферите и регионите, в които работят, също имат своето място и признание.
През 2017 излезе филмът „Възвишение“, който за по-малко от месец беше гледан от 100 000 зрители. „Сляпата Вайша“ на Теодор Ушев беше номиниран за Оскар, „Посоки“ на Стефан Командарев участва на фестивала в Кан. Може ли да говорим за трайна положителна тенденция в българското кино или става дума за индивидуални успехи на отделни талантливи хора?
Положително е, че се появяват повече български филми. На 35-то издание на фестивала на българския филм „Златна роза“ имаше над 30 филма. 5 от тях наистина могат да се покажат в чужбина и да бъдат оценени по достойнство от зрители и критика. Мисля, че публиката е любопитна към новото българско кино.
Ти вече спомена Галин Стоев. Има ли друго, което би отличил в театралния живот като посока или конкретно представление? Къде сме днес на картата на европейския театър?
Обърнах специално внимание на „Танцът Делхи“, защото това е европейски спектакъл. Той не е вторичен като по-голямата част от театралната продукция у нас, която е имитативна. Галин Стоев е творец, който може да си позволи вече да се занимава само с теми и текстове, които го вълнуват лично. А това е важно за развитието на театъра ни. Бих отличил също „Еквус“ – един добре конструиран спектакъл на режисьора Стайко Мурджев.
Нямаше големи скандали в културата ни тази година, като изключим обвиненията, с които финишира управлението на Мирослав Боршош като директор на НДК. Как ще коментираш?
Аз така и не разбрах в какво точно го обвиниха Боршош. У нас е лесно да те обвинят в какво ли не…Но липсата на факти, личните нападки и противопоставянето на артисти с по-високи хонорари на други с по-ниски понамирисва на лична вендета. А къде е принципното решение как да се стопанисва НДК? Като зрител ще кажа само, че под ръководството на Боршош и екипа му се случваше нещо в двореца, имаше някаква посока…После стана прашно, мръсно, грозно и не личи, че има ясна концепция какво е НДК, как да се управлява. Този казус е много показателен за липсата на ясна културната политика на държавата. Тя е случайна и зависи от конкретен човек, а не от структура. Има ли директор с мащаб – нещо се случва, няма ли директор с мащаб – нещо крета…
Продуцираш телевизионни предавания? Научи ли се как да се постигне точка на пресичане между масовия вкус и добрия вкус? Има ли въобще такава?
За мен е много важно тези две на пръв поглед крайности да се срещнат и да заживеят хармонично. Предаванията, които продуцирам – „Преди обед“, „Като на кино“ и „непознатиТЕ“, както и документалните ми филми се стремят да бъдат интересни, адекватни на времето, забавни, надявам се, но и умни! Медиите трябва да изпреварват вкуса на публиката, защото ако вървят след него, много скоро ще бъдат изоставени от зрители, читатели, слушатели. Няма да са ефективни.
Какви нови успешни формати и модели на телевизия изпробват световните медийни корпорации?
Телевизионният бизнес се развива доста динамично, но не в България. Мащабът е друг. В едната телевизия пеят, в другата – също. Гледаме едни и същи формати с различна опаковка. Няма силни сериали, липсва документалистика, умни и забавни токшоута. Всичко е политика и евтин лайфстайл…Хората, които работят, създават, печелят отдавна са напуснали българските медии. Те са с HBO, Netflix….За съжаление трендът в електронните медии е политематичен профил. Всичко е насочено главно към хора с ниски доходи, без интереси, без избори, хора, търкащи билетчета с надежда да изкарат някой лев…
От две години работя върху един много интересен проект в Швеция за политематичен стрийминг канал. Научих важни неща за „непрекъснатост“ на съдържанието. Но българските медии днес са много назад във времето. Ние имаме да решим фундаментални проблеми с цензурата и автоцензурата, да променим отношението си към съдържането. И да проумеем, че не може един филм или програма да е „за всички“. Добрите медии информират, забавляват, но и образоват! Сещате ли се за българска, която отговаря на тези три изисквания?
Известно е, че обичаш стара София и си много чувствителен към нейното разрушаване, опустошаване, бутането на сгради. Как ти се струва към днешна дата София?
Аз разбирам, че един град се променя, но ми се иска това да става с мисъл. Промяната на града е процес, в който всички трябва да се включим. Нашият градът е изкупен и препродаден на лица, които нямат отношение към неговия облик. В общината работят и свестни хора, правят се усилия, но контролът е труден. Общината често е с вързани ръце. Наскоро четох как са глобили главния архитект, защото спира строеж на висока сграда в градинка. И така безобразията се натрупват повече от 25 години. Липсата на регулация обрича града на разруха. Но за да има регулация, изпълнителната власт трябва да създаде условия това да се случва.
Големият проблем сме ние, гражданите, които се затворихме в апартаментите си, недоволстваме, но не полагаме никакви усилия да направим мястото, където живеем по-приветливо.
Срещал си се с някои от най-известните хора на изкуството – Ал Пачино, Силви Вартан, Шарл Азнавур, АББА, Педро Алмодовар, Кустурица, Глен Клоуз, Бьорк, Пласидо Доминго, Робин Шарма… Сподели ни съвет, мъдрост, спомен от някой от тях, който особено те е впечатлил, обнадеждил, разплакал?
Тези срещи са важни за мен заради смисъла, който ми дават тези личности. Те ме зареждат. Връщат ме в професията, която днес, особено в България, не е престижна, добре платена. Всеки един от тези творци е извоювал правото си да бъде обичан от своята публика с таланта си, но и с морала си, с жизнената си философия, с умението да се променя. Най-големият ми комплимент като журналист е, че с някои от тези личности станах добър познат и поддържам неформален контакт.
Напоследък всички говорят за книгата и филма, които направи за Стефан Данаилов. Как те допусна до себе си?
Стефан Данаилов не е лесен…Ние сме много различни като хора, но имах късмет да го срещна в период от живота му, в който маските падат. И го видях – мъдър, чувствителен, раним.
В дните, за които правим това интервю, ти си на световната премиера на „Междузвездни войни: последните джедаи“ в Лондон. Каква е емоцията?
Всъщност аз не съм от най-яростните фенове на сагата. Но ще призная, че този последен епизод ми въздейства по-различно. „Последните джедаи“ е моята раздяла с младостта ми. С всичките последствия от това. Тъжен филм. Няма принцеса Леа, Хан
Соло, Люк. Те освободиха място за следващите междузвездни герои.
Кои са културните събития през 2018, които задължително искаш да посетиш?
В началото на годината ще гледам Соня Йончева в дългоочакваната нова постановка на „Тоска“ в Метрополитън опера, Ню Йорк. Това е голямо предизвикателство за най-добрата българска оперна певица в момента. Довършвам първия документален филм за нея, както и книга.
Имам билети вече за завръщането на мюзикъла „Шах“ на Бени и Бьорн от ABBA и сър Тим Райс на Уест Енд в Лондон през април.
2018 е важна за мен и защото започвам работа по филм за диригента Емил Чакъров, 80-годишнината на Невена Коканова, ново предаване. Имам много идеи, само да съм здрав и да намирам време за всичко, което съм планирал.
