Ще има/няма да има правителство (избори)? Преговорите започват или завършват, преди още да се започнали? Или пък започват и завършват едновременно?
Проблясва или не проблясва искрица надежда на хоризонта, или само изборите са единствената възможност – както се кълнеше Борисов… преди да запознае Урсула фон дер Лайен в Букурещ със „споделената отговорност на ГЕРБ с ясни ангажименти за управлението на България“ (цитирам собствената му страница във Фейсбук).
Без да промълви пред нея нито дума за избори.
Че има един Борисов сутрин и друг Борисов вечер, да не говорим за променливия му образ на политически Татко Барба през целия ден, е известно отдавна. Но този път търпението на „публиката“ започва да се изчерпва. А политическият пазарлък комай начева. От меморандум към проект за споразумение.
Иначе това шоу го гледаме от началото на годината. До втръсване ни се повтарят едни и същи мантри, пускани от политици и преповтаряни от медиите: пак сме (или не сме) пред избори (едно в едно или две в едно); „сглобката“ ще се разглоби или не-коалицията ще се (де)коалира; връщаме се три, две или година назад; политическият разпад е в ход и пак властта щяла да отиде изцяло в ръцете на Румен Радев, само дето този път той по „домовата книга“ трябвало да звъни на посочения му списък с длъжности за служебен премиер и косвено да се договаря за служебни министри.
И пак до втръсване: какво бил казал сутринта Борисов за Петков, какво бил отвърнал вечерта Петков на Борисов; да не говорим за „мазните“ простотии на Делян Пеевски по отношение на Христо Иванов, които непонятно защо се цитират от медиите с неприлично „благоговение“, бидейки всъщност „новите скрижали“ на политическата долност.
Ето заради такива (медийни) „дреболии“ Алеко Константинов пише някога, че самото споменаване за „българска преса“ извиква в съзнанието му мисълта колко „жалка ирония се крие в тия две думи“.
Без да изпадаме в професионално самосъжаление, би трябвало да признаем, че шоуто на едни и същи говорещи глави от сутрин до вечер по телевизиите, произнасящи едни и същи „политически пророчества“, повтаряни и преповтаряни след това в мрежата, втръсват и допълнително отблъскват зрителите като гласоподаватели.
На този фон връчването на оставката на правителството от страна на премиера Николай Денков, в съответствие с предварително поетия ангажимент, бе единственият достоен жест, който си остана неразбран. Да не говорим, че бе удавен в абсурдна калтащина, бликнала в парламентарната зала. А не всичко в политиката е „игра за пред публиката“.
„Българското зло“
Ясно е, че българите са песимисти и че между нас няма доверие. Със сигурност и политическата простащина в парламента – в стил Пеевски, Тошко Йорданов и „възражданците“ – допълнително отвращава хората и досъсипва политическото.
Трайно заживяхме в „обществото на недоверието“, пълна противоположност на онова „общество на доверието“, което според Франсис Фукуяма е единственият жизнеспособен проект за демократично развитие и правов ред. Но за да го има, хората би трябвало да си имат базисно доверие, да могат да си стиснат ръцете.
А ако не могат? Заради трайната криминализация на прехода, политическата корупция (санкционирана или не по закона „Магнитски“) или корозиращото руско влияние, което войната срещу Украйна засили в максимална степен като червена линия.
Джуджета, нотариуси и техните производни
Последното голямо пробуждане на гражданска протестна енергия в България от лятото и есента на 2020 г. беше не само заради трайното „политическо заблатяване“ на възможно най-лошата комбинация (ГЕРБ и „патриотите“).
То беше и вик за справедливост, далеч надхвърлящ безумствата на „каскета“, подвизаващ се като главен прокурор, протест срещу цялата институционализирана несправедливост, изотвътре корозирала българската държавност.
Срещу системата от корупция-пари-власт, зад която прозираха джуджетата на Пепи Еврото или схемите на Нотариуса, и която, макар и леко поосветена, продължава да си функционира из етажите на Темида, полицейските управления или коридорите на държавната администрация.
Големият въпрос е: може ли да се възвърне чувството за справедливост чрез реформи, включващи „поизпирането“ на старите корупционери?
Моралната нагласа казва „не“, прагматичната клони към колебливо „да“, което означава зачеркване на досегашното в името на бъдещото поизчистване на Авгиевите обори на съдебната система.
Под една или друга форма този спор се води между привържениците на ПП-ДБ вече девет месеца. Категоричен отговор няма. Но на всекиго е ясно, че и друга възможност за реални промени в бъдеще просто няма.
Защото „джуджетата“ и „нотариусите“ доброволно няма да слязат от сцената, нито да захлопнат вратата зад себе си.
Въпросът е в каква степен ГЕРБ и ДПС ще се съгласят с начертаването на новите правила? И колко големи ще са пролуките в тях? За да не се окаже накрая, че цялото усилие е било без особена полза.
Избори, „брак“ или битка?
Обикновено българската политика върви след социологията, вместо сама да чертае насоките на случващото се.
Ако политиците разчитат правилно последните сондажи на „Галъп“ или „Алфа рисърч“, не би трябвало да има предсрочни избори. Нагласите са трайно фрагментаризирани, за да може да се разчита на формирането на нови мнозинства, щом като гражданите бъдат призовани до урните.
И електоралната аритметика е почти същата. Защо тогава да правим ново „гласоподавателно упражнение? И няма ли виновникът за изборите да бъде санкциониран от избирателите?
Ала ситуацията в момента вече не е логична. Тя прераства в „битка“, в някакво срамно инатене.
Какво точно иска Борисов? Пълна подялба на властта? Окончателна реабилитация? Клетви в любов и „брак“ по сметка? Каквото и споразумение да се подпише, то пак няма да е „документ“, който да издържа в съда или да заличава по магичен начин всички по-сетнешни спорове или възможни ежби.
Очевидно в момента върви изнудване, паралелно на предстоящата „сгляда“ в президенството.
Румен Радев – с проруския си репертоар – изигра ролята на „сватбена бъклица“ предишния път.
Дали, загрял на Шипка, няма да свърши и този път същата работа? Предстои да видим.
Което обаче не премахва „лошия вкус“ на политико-медийното шоу, на което, уви, ставаме волни или неволни свидетели. И за да не съм голословен, ще преотстъпя думата на Стоян Михайловски, който в „Страници от дневника на един мислител“ (1900) описва подобни „интриги по български“ по следния начин:
„Обърнат ли се държавниците на държанки, хванат ли се да си повдигат фустите кога прескачат локвите на интригата – веднага момчишлаците, сиреч газетарите, хващат да викат „дю ха“ подире им! И властници, и драскачи са виновни, разбира се – но вината на последните е, че дават уроци, а първите, че заслужават напълно тези уроци!“
Текстът е публикуван в Портал „Култура“. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.
Още анализи и коментари – четете тук