Ирина Недева е председател на АЕЖ-България, журналист и автор на документални филми с дългогодишен професионален опит в обществените електронни медии. Тя е старши редактор в сутрешни предавания на програма „Хоризонт” на БНР. Има опит и в независими филмови, телевизионни и радио проекти. Тя е и специален представител в международната асоциация АЕЖ за противодействието на фалшивите новини и пропагандата.
Г-жо Недева, как АЕЖ – България оценява медийната 2020-та?
Изминалата година беше поредната, в която видяхме всички дефекти на медийната среда и ги усетихме в различни техни проявления. Това, което АЕЖ отчете от последното си изследване, показва, че има стагнация и продължаващи форми на натиск върху независимостта на журналистиката, включително и вербални атаки от страна на политиците. Наблюдаваме омаловажаване на журналистите като цяло. Кулминацията на това беше поставянето им в една особена позиция в новата сграда на Парламента – без досег с депутатите, където се затвърди еднопосочен канал за комуникация и без възможност за задаване на въпроси.
През тази година наблюдавахме поредното окрупняване на медийна собственост – и при Нова телевизия и при медиите на Пеевски. Наличието на по-големи медии за сметка на по-малки – заплаха ли е за плурализма?
Очевидно ще влезем в 2021-ва потенциално с много променен медиен пейзаж от гледна точка на собствеността. Ако говорим за собствеността на медиите – ключовият въпрос независимо дали медиите се купуват, продават и минават ли от едни ръце в други, е какво се случва с тяхната редакционна политика и независимост. През 2020 видяхме поредните уволнения от Нова телевизия. В началото бяха маскирани като сваляне от ефир заради коронавируса, нуждата от хигиенни мерки и т.н. Но ако промяната на собствеността води до това професионално и качествено работещи журналисти, които правят сериозни разследвания, да отпадат от определени медии – това вече е знак, че промяната на собствеността се прави с друга цел. Например да създава медийни облаги за властта и респективно да води до облаги за собственика на медиите и може би благосклонно отношение към другият му бизнес.
Но най-ключовият проблем е този с плурализма. Когато има сериозна концентрация на собствеността, се намалява рязко шансът за плурализъм в медиите. Повечето медии в ръцете на един и същ собственик имат една и съща редакционна политика. Дори когато собствениците са номинално различни, еднаквото редакционно съдържание в две или повече наглед различни медии, говори за свързаност и зависимости.
Какво е положението в БНР и казусът с новия законопроект на изменение на Закона за радиото и телевизията?
Този въпрос е изключително важен. Много ключово е да се зачита процесът. БНР е участвало в работната група за изготвянето на поправките, но тези, инициирани от БНР, както разбрахме от публичното хвърляне на ръкавица от страна на генералния директор на БНР към Министерството на културата, не влязоха в текста, предложен за обществено обсъждане. Това, беше да не отива напразно целият труд, инвестиран от работната група по отношение на финансирането на обществените медии. Процесът е съществен и ако е било постигнато съгласие и има политическа воля този законопроект да влезе в това Народно събрание, нека го докарат докрай. Иначе темата се превръща във вечна топка, която не спира да тупка в медийното поле.
Как ще коментирате случая с журналиста Димитър Кенаров, също част от АЕЖ, който беше пребит по време на протеста през септември, но проверката на МВР по случая не констатира нарушения?
В България очевидно много различни институции не успяха да разберат каква е същността на медиите. Има елементарни принципи, по които в Европа и в по-старите демокрации има разбиране и едно от тях е стандарта на отношенията между властта и журналистиката. Ако посегателствата над журналисти, независимо от кого, включително от органи на реда, не биват разследвани и разпознавани като проблематични, това означава, че в страната куцат демократичните стандарти. Това е едно от нещата, заради които на страната ни се гледа с особено голямо внимание. Още в самото си начало казусът попадна в сайта на платформа за безопасността и сигурността на журналистите към Съвета на Европа.
Там има процедура – случаят се завежда и след това се проследява какво правят властите, за да покажат, че няма безнаказаност за тези, които упражняват посегателства спрямо журналисти. А сега страната ни ще покаже, че има безнаказаност. Има и неразпознаване на проблема . Това само по себе си е огромен проблем.
Има съдебна експертиза, която показва, че към Димитър Кенаров е употребявана странна, необоснована сила от страна на полицейските органи, че той е бил задържан, въпреки че е показал своята журналистическа карта. Това, че сега властта не вижда проблем е на практика същинската беда. Изчезва и камерата на журналиста. Побоят сам по себе си, както и неразпознаването от страна на институциите, че това е проблем е нещо изключително сериозно и може да се тълкува като неглижиране на медиите, замитане под килима и като специфично отношение от страна на властта към журналистиката като към пренебрежима професия. А това това отношение на институциите към медиите създава сериозен проблем за имиджа на страната.
Фалшивите новини ще продължават ли да навлизат активно и има ли лекарство?
Видяхме сериозни мерки, които започнаха да се взимат в тази посока – например това, което започна да прави twitter по време на изборния процес – да маркира определени публикации, включително когато става дума за политически изказвания като проблематични и неотговарящи на фактите. Това е нещо, което не виждахме преди 3 – 4 години. Тези усилия на ЕК започнаха 2017-та след референдума за Брекзит и след първото избиране на Тръмп. В момента всички „играчи на полето” гледат достатъчно сериозно на проблема, защото е ясно, че чрез умело използване на фалшиви новини и фалшиви сайтове, може да се повлияе дълбоко върху демократичните процеси и да се промени електоралното поведение на хората. Усилията са доста сериозни. Ключовото послание на международната организация Асоциация на европейските журналисти, която обединява много национални секции като нашата, е, че не само платформите и социалните могат да решат този проблем, защото те реално го създадоха. Трябва да се инвестира в сериозна журналистика, да се оценяват усилията на медиите да правят фактчекинг и дори да инвестират в свои собствени такива отдели. Освен това – да се инвестира в медийна грамотност – не само в училище, но и за по-възрастни хора. И не на последно място – нужно е да се върне грамотността в самите нюзруми.
За българските условия ключово е политиците, които са получили народния вот и са в позиция да взимат решения да не легитимират медии, които произвеждат фалшиви новини. До момента, ние сме виждали многобройни примери, че политиците избягват медии, в които им задават неудобни въпроси, а охотно дават интервюта и така легитимират таблоидни медии, в които даже се намират и примери на антиевропейска пропаганда, базирана върху дезинформационни кампании водени от страни извън ЕС.
Как може да се реши този проблем на европейско ниво?
Ако финансирането на медии със средствата на оперативни европейски програми бъде обвързано с неразпространението на антиевропейска пропаганда и фалшиви новини. Това може да доведе до добри промени. В ЕС има много сериозно мислене по този въпрос. Когато се говори за върховенство на правото, се мисли и за състоянието на медийната среда. В момента се работи и по План за демокрация и в него състоянието на върховенството на правото върви ръка за ръка със състоянието на медийната свобода. Там има разбиране колко е важно медиите да бъдат независими и свободни и да изпълняват критичната си функция спрямо властта.
