Иван Нейков завършва право в Юридическия факултет на Софийски университет „Климент Охридски“. Има следдипломна квалификация по трудово право и индустриални отношения. Заместник председател на КНСБ /1992 – 1997 г./. От 1997 до 2001 г. е министър на труда и социалната политика.
Ръководител на работната група по провеждане на пенсионната реформа и разработването на Кодекса по задължително обществено осигуряване. Ръководи хармонизирането на българското трудово и социално законодателство със стандартите на Европейския съюз. В момента е председател на Балканския институт по труда и социалната политика
Как се отразява пандемията на различните сектори в икономиката у нас и в Европейския съюз?
Пандемията беше и продължава да бъде страхотен шок върху всички общества. И излиза, че, колкото са по-развити обществата, толкова по-голям е шокът. Защото при по-развитите общества има много по-голямо движение, много по-развита комуникация, много по-голямо социално взаимодействие. Точно тези ценности на живота ни бяха застрашени от пандемията. И затова, най-застрашените индустрии и отрасли, са точно тези, които свързваха хората, които помагаха за комуникацията и за предаването на информация – туризма, образованието, търговията. Всички тези отрасли, и в ЕС и в България бяха най-засегнати. И затова пазара виждате как реагира.Беше ударена физическата търговия, именно заради невъзможността да се осъществяват онези нормални вековни контакти, с които сме свикнали. И това изстреля на космическа височина интернет търговията. Където нямаш контакта, където всичко минава през виртуалното пространство. Затова, всички онези сектори, при които човешкият контакт е необходим, а е и цел, каквато е, да речем при туризма и ресторантьорството, всички те пострадаха най-много.
Какво се случва със самоосигуряващите се? Какви мерки се вземат у нас и спрямо това, което се предприема в Европа?
До голяма степен принципът е програмата на Барон Мюнхаузен. Те сами да се извадят от ситуацията. Подкрепата, която им се предоставя не е в състояние да им помогне да се преодолеят трудностите, пред които се изправиха. Така че аз мисля, че те в момента са забравеното поколение на кризата. Дали в сферата на културата, дали в сферата на дребния бизнес, на услугите и т.н. Тези хора ние се правим, че ги няма. Няма реална подкрепа за българските предприемачи. Защото тези хора са предприемачи, нищо, че са самонаети. Част от проблема е, че те не са толкова организирани. Не можеш да ги викнеш на площада да викат „оставка”. И те остават сами.
Какво предлагат политическите партии за укрепване на икономиката в контекста на пандемията?
Картината с предизборните програми е много шарена. Има партии,които се хвалят, че от три години имат програми за управление и всичко им е ясно. Все едно преди три години са знаели, че ще има коронавирус. Да излизаш и да обясняваш на хората, че преди три години си знаел как ще управляваш означава, че имаш напълно неадекватен подход. Защото нещата са много по-различни от преди три години. Има партии, чиято социална и икономическа политика се изчерпва в 4-5 основни точки. Има други с по двеста страници програми, които сигурно и те самите на са прочели. Онова, което прави впечатление е, че почти всички имат предложения как да похарчат пари. Обаче малко са онези, които имат предложения как да се намерят такива пари.
Всички се кълнат, че ще намаляват данъците, някои искат да намаляват и осигуровките. Само че, как ще оправим дефицита в НОИ? Той и при тези осигуровки е близо 50%, а иначе ще го вдигнем още повече. Ако намалим осигуровките, откъде ще дойдат парите? Не виждам в самите програми отговори на най-болезнените въпроси. Ситуацията иска много сериозни промени на трудовото законодателство.
Пандемията иска съвършено ново законодателство по отношение на безопасността на труда. Никой не иска и да го споменава. Кризата ще даде тласък на интернет търговията и на икономиката на знанието. Защото много неща ще бъдат правени с инструменти, които сега ще бъдат създавани. Едно от големите бели петна в българската икономика и в социалната сфера е липсата на професионално ориентиране. Ние нямаме национална система за професионално ориентиране. Всички страни от Г-20, до една, имат от десетилетия, а някои и от столетия, системи за професионално ориентиране. Ние нямаме. И нито една от политическите сили не обръща внимание. Така че се боя, че модерните социално икономически програми на всички участващи в изборите, по-скоро е по калъп отпреди десетина години и всички си карат по него. Само че реалността ще ни изненада доста.
Във връзка, с това, което казахте, тъй като в момента най-пострадали са работещите в сектора на туризма и развлекателните индустрии, ще има ли програми за преквалификация?
От началото на кризата всички програми са на принципа раздавам пари. Някакви на някого. Нито една от тези програми няма дълъг хоризонт. Няма нито една програма специализирана свързана с квалификацията и преквалификацията, по повод на кризата. Сега е момента да се появи национална програма за професионално ориентиране на хората. Да им се каже къде са силните им страни, да бъдат насочени. Работодателите по повод кризата и след нея ще направят много сериозна реорганизация на процесите в предприятията. Много от тях ще сменят профила, продукцията, която произвеждат. Това могат да го направят на базата на един анализ за качествата на своите хора. Трябва да бъде направено професионално ориентиране на самите работещи с оглед на новите промени, които ще бъдат направени. Няма нито една такава програма в момента.
Освен нуждата от националната програма за професионално ориентиране, каква поука трябва да извлечем от тази пандемия, така че да поправим някои грешки, които са допуснати преди?
Почвам да вярвам, че китайците са прави като казват, че всяка криза е възможност. Но се боя, че както е тръгнало ще изпуснем и тази възможност да направим сериозни промени. Искам да остана само на територията, която познавам – социалната сфера. И тук мога да кажа, че ни трябва много сериозна промяна на трудовото законодателство. По света се появиха много нови форми на труд, които ги няма в България.
Трябва да се промени законодателството свързано с условията на труд, с безопасността на труда. Трябва съвършено нови функции да бъдат възложени на службите за трудова медицина. Трябва и да има друг подход към изграждането на капацитета на работната сила. Като се започне от ученическите години и се завърши с предпенсионната възраст. Всички трябва да минаваме, поне през пет години през система за оценка на капацитета ни. Това е смисълът на професионалното ориентиране. Всичко това е огромна работа, която е предизвикателство за цялото общество. И трябва да го направим час по-скоро. Другата голяма тема, която се правим, че не съществува е въвеждането на нови осигурителни рискове. България е в топ пет на света по отношение на средната възраст на нацията.
Ние имаме един от най-високите относителни дялове на възрастно население. И това сме го превърнали в някаква драма – остарява нацията, ужас, ще се затрием. Не е ужас, няма нация, която е изчезнала, защото е остаряла. Но това е капитал, който ние на използваме.
България би трябвало да развие индустрия, и то на базата на икономика на знанието, за използване на капацитета на възрастните хора и за създаване на качество на живот. Ако такова нещо направи България, това е страхотен продукт и можем да го продаваме на целия свят. Защото целият свят застарява. Вместо да седим и да се тръшкаме, че българските пенсионери били бедни. Те са бедни, защото ние сме ги обявили за аутсайдери.
Ние сме им казали – стойте си там, яжте си киселото мляко и най-много да разходят внуците. А всъщност това е огромен капитал на нацията. Има море от задачи, за да решим как да създадем такава организация на цялата ни икономическа и социална дейност, която да превърне третата възраст не само в производителна част, но и част, чийто капацитет да използваме като общество.
Каква е средната заплата в България и в Европейския съюз, бихте ли направили сравнение на покупателната способност?
Средната заплата в България в момента се движи малко над 1200 лева. Но с ЕС, средната заплата е като средната температура на всички европейци. Всъщност такава величина няма. Тя и не се изчислява, защото няма практическа стойност. Заплата е инструмент, с който хората потребяват. И нещата зависят не само от нейния размер, а зависи от стойността.
В България сме с най-ниската минимална работна заплата, а в Люксембург са с най-високата – около 2200 евро. Човек ще си помисли, давайте всички да отидем в Люксембург. Само че като чуем, че кафето там струва десет евро, вече нещата не изглеждат толкова идеално, колкото са на пръв поглед. Така че, много по-важно е нивото на покупателна способност. Каква покупателна способност осигурява една заплата в отделните страни. Тогава нещата са сравними.
Иначе възнаграждението е несравнимо в цифри. Данните сочат, че към момента покупателната способност при заплатите в България е около 60% от средната покупателна способност в ЕС. Минахме през период, когато бяхме под 40%. Така че има движение в правилната посока. Въпросът е, че темпото, с което се движим не отговаря на очакванията на хората. И ако погледнем мотивите за тази огромна трудова миграция, която наблюдаваме през последните двадесет години, близо 1.5 млн. души от активното население са извън България, причината е именно това.
По-голямото възнаграждение спрямо българския стандарт на живот. Защото един човек, който е отишъл да бере ягоди в Англия или някъде другаде, ако с тези пари, които получава трябва да живее там, нещата няма да са по-добри от тук, ако живее с минимална работна заплата. Само че хората правят този разбираем трансфер в съзнанието си. Вземам една заплата в една страна, където стандартът на живот е много по-висок. Където 30% от доходите отиват за наем, примерно. Взимам ги тези пари и ги харча в една държава, където кафето струва по-малко от половин евро. И където 92% от населението има собствено жилище и не плащат наем. По този начин им се връзва сметката. Всъщност този трансфер не случайно най-големият външен инвеститор в страната в последните години е точно българската диаспора. Хората, които работят навън внасят годишно сума от порядъка на 2 млрд. лева.
Последните седмици и месеци нова сила на тази дискусия даде идеята на г-жа Урсула фон дер Лайен за европейска минимална работна заплата. Има опасност, в България, тази дискусия доста да се деформира. В смисъл, че когато се каза минимална европейска работна заплата, всички си казахме – „а така, от 320 евро сега, дай да я направим 1000 евро”.
Само че г-жа Фон дер Лайен каза нещо друго. Тя предлага да има общ модел на формиране на минимална работна заплата. Общоевропейски принципи, на които стъпва минималната работна заплата. Да речем инфлация, производителност, стандарт на живот. А не еднаква сума за заплата. Така че възнаграждението в Европа за много десетилетия напред, да не кажа и по-голяма цифра ще си остане национален приоритет и ще се определя на базата на националните традиции. Няма да можем да говорим за общоевропейско възнаграждение.
А относно доходите на по-възрастните. Колко пенсионери издържа един работещ човек в България?
Това, един ден можем да го впишем в графата „и ние сме дали нещо на света”. Защото такава ситуация почти няма другаде. В момента имаме, по официални данни, около 3,5 млн. работещи, които се осигуряват. И имаме 2,2 млн. пенсионери, които получават своите пенсии от първия стълб от Националния осигурителен институт.
От вноските, които се правят от тези 3.5 млн. работещи. Така че приблизително можем да кажем, че трима работещи в България издържат двама пенсионери. Това не е много коректно, обаче. Верни са цифрите – трима на двама. Само че, ако пенсионерите очакваха да получават своите пенсии само на базата на тримата души, тези двама пенсионери нямаше да могат да получават и тези пенсии, които в момента получават. Защото дупката в бюджета на НОИ тази година мина 5 млрд. при около 11 млрд. лева бюджет. Не му стигат 5 млрд., за да плащат пенсиите. И тези пари идват вече не от осигуровки, а от данъци.
Така че това, че двама пенсионери се падат на трима работещи се допълва и от това, че пенсиите на тези двама пенсионери се допълват и от всички, които плащат данъци. И, което е най-тъжното, за да не кажа най-циничното, е, че част от пенсиите на тези двама пенсионери, всъщност идват и от самите тях. Тоест близо половината от парите за пенсии идват от данъци, а едни от най-добрите данъкоплатци са самите пенсионери. Защото те, през всяко лекарство, през всяка сметка за ток, през всяко кисело мляко плащат ДДС. А ДДС е най-големият приходоизточник от бюджета. Затова казвам цинично, защото сме докарали нещата дотам, че пенсионерите плащат сами за пенсиите си.
