Предизборният часовник тиктака и кукувиците вече излизат на кръгъл час от него да кукат.
Ето какво изкука Корнелия Нинова: да си внесем руската ваксина.
Аргументите й не са рационални, а национални – доколкото в БСП и в редиците на русофилите националното се схваща като проекция на любовта към Русия. Както напълно откровено заяви кандидатът на БСП за президент Ивайло Калфин през лятото на 2011 година с предизборната си агитация на тема “патриотизмът на българите минава през любовта към Русия”.
Пак е предизборно време.
В БСП отново отвориха обятията си за този вид партиотизъм.
Не се отваря парашутът на колегата им по русофилщина Николай Малинов, напуснал БСП, за да създаде ( също с предизборна цел ) партия на русофилите с “възрожденско” име. Подобно на другаря им Георги Първанов с неговата Алтернатива за възраждане на България АБВ и имитатор му на “възрожденското” русофилско поприще Костадин Костадинов, дублирал АБВ под формата на ПП “Възраждане”.
Състезанието между русофилите в този уникално за новата ни история русофилски парламент бързат да се имунизират срещу подозренията в русофилска недостатъчност, за да се харесат на Москва и наведените на Изток български избиратели.
Другарката Корнелия Нинова излезе с едни гърди напред пред депутата от ГЕРБ Георги Марков, рекламно лице в България на антикомуниста от унгарски произход Орбан, закупил вече руската ваксина Спутник V. Нима той не заслужава похвала и за това от Г. Марков, яростен апологет на унгарския купувач на руски ваксини и на премиера на България, който Бойко(тира) на този етап руското лекарство в опит да замаже факта, че намаза с руския сапун “Турски поток” кремълската примка на Украйна?
Докато видният антикомунист Г. Марков пропуска да похвали своя кумир Орбан за намерението му да ваксинира унгарските антикомунисти с руския Спутник, лидерката на бившата( ?) комунистическа партия в България Нинова няма неговите задръжки. Тя вече открито пледира в полза на руската ваксина. И отново намига на Орбан, когото и друг път е давала за пример като борец за еманципация от Брюксел.
Нинова настоява въпросът за пазаруването на руско влияние да се дискутира законодателно с ясното за всички съзнание, че в този 100-процентов русофилски парламент най-големите русофили командват парада и те няма да й позволят тя да се изпъчи начело на русофилите, за да заслужи орден от Путин, подобно на споменатия по-горе Малинов.
Апропо, русофилите у нас били 80 на сто.
Това от години твърди руското посолство в София. По тази зададена от Москва диагноза Малинов бързаше да му регистрират партията още преди края на миналата година, за да се яви на изборите за парламент като вожд на въпросното болшинство проболшевишки българи, предполагаеми мазохисти след 45 години неспирно съветско падение на страната ни като най-покорен сателит на СССР.
Къде е Малинов и партията му “Възраждане на отечеството” на радарите на статистиката с неговите 80 на сто избиратели, гарантирани от московската пропаганда?
Вече си смениха името. Играят още по-агресивно в състезанието кой да се хареса на Кремъл повече. Преименуваха се на “Русофили за възраждане на отечеството”. Не се шегувам. Наистина го направиха преди няколко седмици.
Но…
Нямат шанс. Мястото е резервирано от пазителите на проруското статукво във властта и нейната т.н. опозиция, която се опитва да измести ГЕРБ от първото място в сърцата на българските патриоты. За това място се бори Нинова, която поиска да бъдем имунизирани с ваксина, която 63 на сто от самите руснаци не желаят да им бъде бита.
Как да не цитирам за пореден път мнението на Симеон Радев, според когото нашите русофили така се престарават, че дори на руснаците им е неудобно от тях:
“За забелязване е, че когато се касае за руския престиж в България, нашите русофили са много по-непримирими, нежели самото руско правителство. Това се дължи , разбира се, главно на факта, че те са тук , в България паразити на руския престиж , с който тъй много злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но често пъти тяхната цинична защита на руските интереси се дължи на невежество”.
(Симеон Радев, “Русия в началото на 20 век”, изд. “Свети Климент Охридски”, София, 2010 г., стр. 233, 234)
