Има един стар политически номер, който българските управляващи използват с почти ритуална последователност: когато нещо не върви, виновни са предишните управляващи. Няма значение дали става дума за бюджета, инфлацията, администрацията, инвестициите, здравеопазването или липсата на реформи. Обяснението е едно и също: „Наследихме тежко положение“.
Проблемът за кабинета на Румен Радев е, че тази формула вече започва да звучи не като обяснение, а като оправдание.
Правителството на Румен Радев беше избрано на 8 май 2026 г. с големи заявки. Сред заявените приоритети бяха борбата с олигархията и корупцията, съдебната реформа, спасяването на средства по Плана за възстановяване и устойчивост, подобряването на бизнес средата и стабилизирането на публичните финанси.
Няколко месеца по-късно обаче обществото има право да зададе прост въпрос: къде са резултатите?
Защото големите заявки са най-лесната част от управлението. Трудната част е да поемеш отговорност.
И оттук започва и другият въпрос: колко дълго едно ново управление може да управлява настоящето, като обяснява миналото?
Шест служебни кабинета на Радев
За последните пет години Румен Радев е назначил шест служебни правителства — повече от всеки друг български президент в най-новата история. В продължение на години той не просто наблюдаваше управлението от президентството — негови служебни кабинети управляваха страната, назначаваха министри, вземаха решения и носеха политическа отговорност.
Ето кои са те:
- Първо правителство на Стефан Янев – назначено през май 2021 г.
- Второ правителство на Стефан Янев – назначено през септември 2021 г.
- Първо правителство на Гълъб Донев – назначено през август 2022 г.
- Второ правителство на Гълъб Донев – назначено през февруари 2023 г.
- Първо правителство на Димитър Главчев – назначено през април 2024 г. (след конституционните промени, ограничаващи избора на президент за служебен премиер).
- Второ правителство на Димитър Главчев – назначено през август 2024
Това не е малък управленски опит. Това са години, в които хора, избрани от президента, управляваха министерства, вземаха решения, определяха политики, назначаваха кадри и носеха политическа отговорност.
Затова днес е трудно да бъде убедителен разказът, че кабинетът „Радев“ е дошъл като напълно неопитен спасител, който тепърва открива как работи държавата.
Румен Радев и политическият му кръг не са нови в управлението. Те не са хора, които за първи път виждат държавната администрация отвътре. Не са хора, които за първи път се сблъскват с бюджет, дефицит, държавни разходи, европейски средства или проблеми в институциите.
След шест служебни правителства въпросът вече не е: „Какво наследихте?“ Въпросът е: „Какво направихте?
Когато за всичко е виновен някой друг
Управлението има една проста логика: ако си поел властта, поемаш и отговорността. Не можеш да искаш да управляваш, при това с пълно мнозинство в парламента, но да обясняваш всеки проблем с решенията на предишните.
Разбира се, всяко правителство наследява проблеми. Така функционира държавата. Никой кабинет не започва от нулата. Но между „наследихме проблем“ и „затова не носим отговорност“ има огромна разлика. Именно тази разлика кабинетът „Радев“ сякаш все по-често затъва.
Бюджетът не е абстрактен документ, който се появява от само себе си. Самият проект за бюджет, който се изготвя от правителството е политически избор. Дефицитът е политически избор. Разходите са политически избор. Данъчните решения са политически избор. Новият дълг е политически избор.
И когато има критики, не е редно виновни да са предишните. Това не е отговорно управление, а опит за бягство от отговорност.
Тук проблемът не е, че един кабинет може да сбърка. Всеки кабинет може да сбърка. Проблемът е, когато властта започне да се държи така, сякаш критиката е пречка, а не необходима част от управлението.
Големи заявки, малък резултат
Кабинетът „Радев“ дойде с обещанието да сложи край на политическата нестабилност и да предложи нов курс. Но новият курс не се измерва с пресконференции, декларации и обвинения към предшествениците.
Измерва се с резултати. С реформи. С работеща администрация. С инвестиции. С по-добра среда за бизнеса. С по-ефективно харчене на публични средства. С решения, които остават и след края на новинарския цикъл.
В противен случай се получава добре познатият български модел: идва ново управление, обявява, че всичко преди него е било провал, обещава промяна — и след няколко месеца започва да обяснява защо промяната все още не се е случила. Това е най-удобната форма на политическо бездействие.
Един от големите проблеми на всяко управление е кадровият
Държавата не може да се управлява само с политическа лоялност. Не може да се управлява само с хора, които добре говорят пред камерите. Не може да се управлява с увереност, че „ние сме различни от всички преди нас“.
Необходими са експерти. Необходими са хора, които могат да кажат на министъра: „Това решение е грешно“. Необходими са икономисти, финансисти, юристи, администратори и професионалисти, които не се страхуват да спорят с властта. Защото правителство, което слуша само собствените си политически лозунги, неизбежно започва да вярва, че всяка критика е политическа атака.
Тогава експертът се превръща във враг. А опонентът — във виновник. И накрая остава само оправданието.
Най-същественият въпрос към кабинета „Радев“ не е дали предишните управления са допускали грешки. Разбира се, че са допускали.
В политиката човек не може да иска заслугите, когато нещо се получи, и да прехвърля вината, когато нещо се провали.
Не можеш да казваш „ние ще спасим държавата“, а след това да обясняваш, че не можеш да направиш нищо, защото някой друг преди теб е оставил проблеми. Това е детинско поведение. И още по-лошото — това е опасно поведение. Защото държавата не може да бъде управлявана от хора, които постоянно чакат някой друг да им бъде виновен.
Кабинетът „Радев“ дойде с големи заявки. И точно затова трябва да бъде оценяван по-висок стандарт. Те нямат право безкрайно да се крият зад старите кабинети.
Румен Радев вече не е само президентът, който критикува правителствата отстрани. Той е министър-председателят. И от момента, в който пое тази длъжност, всяко решение на неговото правителство е негова политическа отговорност. Няма значение колко пъти ще бъде повторено „наследихме“. Няма значение колко пъти ще бъде посочен предишният кабинет. Няма значение колко уверено ще бъде обяснявано, че проблемите са „натрупвани с години“.
В един момент обществото задава един-единствен въпрос: „Разбрахме кой е виновен според вас. А вие какво направихте?“
И ако отговорът след няколко месеца управление продължава да бъде само списък с оправдания, тогава проблемът вече не е в предишните кабинети. Проблемът е в настоящия.
