Ивайло Дичев
на снимката: културният антрополог Ивайло Дичев

Не изключвам чудо: агресорите се изтеглят посрамени, териториалната цялост на Украйна е запазена, НАТО обещава, че в следващите 20 години няма да я приема, а руснаците получават като бонус признание за анексията на Крим. А нашият бонус – медицинските власти влизат в Кремъл и извеждат един буйстващ високопоставен пациент. Защо да не помечтаем?

Навлизаме задълго в нова студена война

По-вероятно ми се вижда за жалост друго. Светът навлиза задълго в нова студена война. Защото дори бойните действия да се прекратят, санкциите няма веднага да паднат, а доверието в Москва, която насочи към нас ядрените си ракети (както СССР беше направил през Суецката и Карибската криза), трудно ще се възстанови. В Международния наказателен съд Русия не участва, но за военните престъпления на територията на Украйна ще има разследвания; офицери и войници ще трябва да отговарят за стотиците (досега) убити цивилни, за бомбардираните училища и жилищни блокове, за двата милиона прогонени бежанци. Това са години на юридически сражения. Замразените от Запада руски милиарди едва ли просто ще бъдат върнати, Зеленски очаква репарации, а Русия обезцени дълговете си, задължавайки разплащанията да стават с падащата главоломно рубла. И тук няма бързо решение.

Нова желязна завеса се спуска през Европа – този път не от Балтийско до Адриатическо (по времето на Чърчил), а до Азовско море. И слава богу, защото се оказваме от по-добрата страна. Но всяка радост е относителна, защото нека размислим какво значи един край на глобализацията.

Освободената от опеката на политическата власт търговия доведе до невиждано благосъстояние на планетата ни. Издигането на бариери пред нея ще има цена – Русия вече я усеща със срива на финансовата система, тук ще я усетим като криза на суровините. Не е ясно от коя страна на завесата ще се озове втората световна икономика: засега Китай се разсейва, разчитайки да превърне Русия в свой суровинен придатък, на който ще диктува условия. Но ако положението се затегне, може и него да засегнат вторични санкции. Да припомним, че с азиатския тигър още Тръмп започна икономическа война, която Байдън продължи и по този начин извърши най-глупавото – тласна двамата си противника в обятията един на друг. Идеологията победи стратегията, написа един американски журналист.

Всъщност битката срещу глобализацията тече отдавна. Левите виждат в нея господство на американските мегакомпании, еколозите – изтощаване на ресурсите, легалистите – хаос, националистите – обида към националния суверенитет. Политици като нашата Нинова или като Марин льо Пен агитират отдавна за връщане на протекционизма. Автаркията – тоест, самозадоволяването, беше основен стожер на социалистическата икономика: именно тя превърна банана в луксозна мечта. Е, руснаците днес няма да мечтаят за банани, но много неща, с които бяха свикнали, ще започнат да им липсват – и фолксвагените, и сглобяемите мебели на Икеа, и бургерите на Макдоналдс.

Де-глобализация – това означава връщане на политиката, която вече три десетилетия беше изтикана в миманса от всемогъщата икономика. Нека не забравяме и ролята на Ковид-кризата, която позволи на правителствата да загреят за своето завръщане на терена. Ако си се научил за дни да затваряш цяла една страна с противоепидемични мерки, какво ще ти попречи да забраниш някой нещо да купува, някъде да пътува? Путин вече извади страната си с няколко закона от картата на света, но и при нас, в Европа, политиците се стягат за велики дела. Ще реиндустриализират континента. Ще преориентират енергийните доставки. Ще поставят под контрол финансовите потоци. Ще се превъоръжават. Вярвам, че е необходимо, отбелязвам само, че така се връщаме към един предишен свят.

Студена война означава граници. Руските туристи няма да се тълпят по Черноморието. И не защото ще са под санкции като прословутите олигарси. Няма да има полети, валута, по-трудно ще е с визите. Ще има нови идеологически граници. Къде почиваш – в натовска страна. Аха, няма да те повишим значи. Но и ние няма да останем длъжни. Започнахме с бойкоти на спортисти и музиканти, но едва ли ще спрем дотук. Не знам как нашият университет ще взаимодейства с онези ректори, които подписаха унизителната сталинистка декларация в подкрепа на Путин. Представители на страната агресор ще се приемат само ако критикуват режима и неусетно ще се завърне позабравената дума „дисидент“. От другата страна ще правят същото, ще си подбират някакви маргинални дейци, които да хвалят „руския мир“, а когато се върнат, ние тук ще ги разследваме.

Честно да си кажа не си представях, че може да се възстанови тоталитаризъм в ерата на интернет. Във времето на Хитлер и Сталин външната пропаганда е можела да разчита най-много на едните радиовълни, които лесно са се заглушавали. Как стана така, че Путин успя да умопомрачи един велик народ?

От една страна това е новата пропагандна стратегия, която действа на принципа на слуха: потребителят препраща удивителни идиотщини, толкова шокиращи, че не може да се сдържи. Те разобличават враговете, борят се за най-скъпото. Вземете този шедьовър, сътворен от Кремъл: в Украйна имало мрежа от 30 американски биолаборатории, разработващи по-смъртоносен вариант на Ковид. Те спешно унищожавали следите, така че нищо няма да може да се докаже, но нали шуреят ми прати линка…

От друга страна много руснаци рисуват на колите си буквата Z и веят знамената на руската империя и/или Съветския съюз. Желанието им да вярват на лъжи, пред които отделът „Идеология“ на Брежнев просто бледнее, едва ли се обяснява само със страха от репресии. Причината е в национализма, заразил повечето съвременни общества. Той е съпротива срещу проклетата глобализация, връщане към изконните неща – сиреч мъжество, насилие, пушки. Изнежени от спокойния живот младежи, за които войната е компютърна игра, започнаха да мечтаят за слава, за победа. Неслучайно не връщат труповете на майките им, та да развалят очарованието на сякаш виртуалната „спецоперация“.

От нашата страна на завесата ние имаме привилегията да знаем ако не истината, то поне различни факти, въз основа на които да изграждаме позициите си. Но идеологическото втвърдяване и тук не може да се избегне – изисква го самият феномен на войната, която ни разделя на приятели и врагове. Блокираха пропагандните руски медии, макар и много по-скромно от противниковия отбор. Всъщност интернетът днес е разделен на наш и ваш – редки са платформи като криптираната Телеграф, която все още се промъква под желязната завеса. Засилва се чисто човешката омраза към противника, която в устата на някои публични личности добива чак расистки оттенъци. Гърците са го наричали „тюмос“ – онази мъжка ярост, която извира от черния дроб и дава сили на боеца. И няма как да е другояче – на война като на война, пък макар и студена.

„Този живот вече сме го живели“

Ако конфликтът се закучи, тази идеологизация ще задълбочи разделението и вътре в българското общество. Каква точно е идеологията на путинизма е трудно да се каже – левите тук си я представят като неокомунистическа, макар че с етнонационализма си тя по-скоро прилича на някакъв вид нацизъм. Въпросът е, че на хоризонта се е появила алтернативна сила, която ще дава тласък на недоволните. Така навремето СССР даваше сила на западните комунистически партии, а сега Путин – на крайнодесни суверенисти, противници на Европейския съюз или обикновени хомофоби.

Дилемата ще е как да се действа спрямо идеологическия враг: твърдо като един Рейгън с неговите „звездни войни“ или по пътя на сближаването и прелъстяването като Вили Бранд с „новата източна политика“. Ако приемем, че Русия все пак няма да „освободи“ и нас като Украйна, нашите русофили неусетно ще се маргинализират, а БСП ще трябва да бъде заменена в управляващата коалиция с някоя от двете проатлантически опозиционни партии. Моралният конфуз от това ще предизвика още по-голямо идеологическо затягане на публичността.

Да не решите, че релативирам: двете страни на желязната завеса не са цивилизационно сравними, просто войната си има закони. Само (с известно съжаление) констатирам, че ми се налага да се връщам към младостта си. Както казваше една приятелка: „Този живот вече сме го живели“.

Коментарът е на „Дойче Веле“. Заглавието е на Дебати.бг. 

Още новини за култура – четете тук

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук