Луков

На 16 февруари Софийският градски съд отхвърли искането на прокуратурата регистрацията на сдружението Български национален съюз „Еделвайс“ (БНСЕ) да бъде заличено. Най-често името на организацията се свързва с ежегодното шествие в чест на ген. Христо Луков – „Луковмарш“.

Във връзка с делото вещо лице трябваше да направи оценка на личността на ген. Луков и предвожданият от него през 1942-1943 г. Съюз на българските национални легиони. Оценката, изпратена на съдия Венета Цветкова от Софийски градски съд, е историкът доц. д-р Михаил Груев, който от март 2015 г. ръководи Държавна агенция „Архиви“.

Представяме ви пълния текст на оценката:

„Уважаема госпожо съдия,

С писмо № 25455/26.08.2020 г.се обърнахте към мен в качеството ми на вещо лице със задача да се произнеса върху историческата значимост на личността на ген. Христо Луков, идеологията, мястото и ролята на ръководената от него организация – Съюз на българските национални легиони (СБНЛ)в контекста на настроенията и тенденциите в българското общество в годините на Втората световна война, както и по отношение на историческата значимост на кап. Димитър Списаревски, Тодор Александров и Владо Черноземски. Във връзка с горното, Ви предоставям следното експертно становище:

ЕКСПЕРТНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

от доц. д-р Михаил Груев, председател на Държавна агенция „Архиви“, изискано с писмо на СГС до ДА „Архиви“ във връзка с Дело № 289/ 2020 г. по описа на СГС, ТО, VI – 3 състав със страни: СГП и Българския национален съюз „Еделвайс“

1. За ролята и личността на ген. Луков

Няма да бъде пресилено да се каже, че ген. лейт. Христо Луков е една от най-митологизираните фигури от най-новата българска история. Това се дължи от една страна на факта, че за службата му като офицер се знае твърде малко, от друга – на обстоятелството, че след убийството му от комунистическа бойна група през февруари 1943 г. личността му е допълнително митологизирана и героизирана от съмишлениците му.

Факт е, също така, че за него няма написана нито самостоятелна научна монография, нито по-популярно биографично съчинение, поради което в публичното пространство циркулират най-различни факти, някои от които не могат да бъдат доказани.

Основните източници, от които черпим сведения за службата му като офицер, са документите, съхранявани в Централния държавен военно-исторически архив във Велико Търново. За съжаление там не е запазено неговото кадрово дело, в което обикновено има отпечатък от всички етапи от службата на всеки офицер, но пък са съхранени редица други документи, които все пак позволяват да се реконструира военната му кариера.

Христо Николов Луков е роден на 6.01, нов стил 18.01.1887 г. във Варна в бедно занаятчийско семейство. През 1907 г. завършва Военното училище и става артилерийски подпоручик. По време на Балканските войни от 1912 – 1913 г. служи последователно като полкови адютант, командир на артилерийско отделение и командир на батарея. За бойни заслуги е награден с орден „За храброст“ – IV степен. По време на Първата световна война служи последователно в Първа пехотна софийска дивизия, Пета пехотна дунавска дивизия и отново се връща във Военното училище и в Школата за запасни подпоручици, вече с чин „майор“. От ранния му период на фронта датира и награждаването му с германски железен кръст „За храброст“ – II степен. През 1917 г. той получава и нов български орден „За храброст“ – IV степен.

Сред част от бойните му заслуги се сочи спасяването от него и батареята му на град Кюстендил, заплашен от разрушение и окупация от настъпващите съглашенски войски. От запазени във Военния архив заповеди за преназначения на офицери в разпореждане на Щаба на действащата армия в Кюстендил се вижда, че той е прехвърлен в града на 25.09.1918 г. (без да е ясно кога е пристигнал в него). В този смисъл прехвърлянето му по-скоро е свързано с необходмостта да бъде овладян войнишкият бунт, започнал след пробива на фронта на Добро поле и прераснал на 24.09. в превземането от бунтовниците на Щаба.

Проблемът е детайлно проучен от доц. Ангел Джонев в неговата книга: „Кюстендил, военната столица на България през Първата световна война“, издание на Регионалния исторически музей – Кюстендил от 2017 г.

Нито авторът й обаче, нито пишещият тези редове, са успели на намерят документално потвърждение на широко лансираната в някои сайтове теза, че на 28.09., само ден преди сключването на примирието, майор Луков и батареята му са спасили града от сръбска окупация.Предвид пълната анархия и деморализацията на голяма част от отстъпващите части, това едва ли е щяло да бъде кой знае колко трудна задача, но явно е, че Съглашението просто не е планувало това.

Макар след края на Първата световна война и съгласно Ньойския договор България да е лишена от възможността да поддържа редовна армия, Луков е от не многото офицери, които остават на действителна служба. Той успява да порасне до командир на артилерийски полк, след това на артилерийска стрелкова школа и накрая – след повишението му в генерал-майор през 1935 г. – на пехотна дивизия. Известно е, че през целия този период страната преживява различни граждански конфликти, въстания, атентати и два преврата.

Факт е, че офицеството като цяло има активно участие в смазването на левите сили и в подготовката и осъществяването на превратите, но на този етап Луков се старае да страни от пряко участие в политиката. Нещо повече, той става известен с отрицателното си отношение към т. нар. лигари от Военния съюз, поради тяхното забъркване в политическите борби. Това негово отношение впоследствие ще бъде изполвано от двореца в амбицията му да отстрани лигарите от властта и в желанието си за самостоятелно й упражняване.

На 23 ноември 1935 г. той става министър на войната в първото правителство на Георги Кьосеиванов. В началото престоят му в министерството на войната е свързан с продължаващия процес на разоръжаване на структурите на ВМРО, започнал след Деветнадесетомайския преврат, с уволнението на офицерите – лигари от войската и окончателното разпускане на Военния съюз.

От друга страна усилията му като министър са насочени към преодоляване на ограниченията, наложени от Ньойския договор, по отношение на превъоръжаването на армията и наборната служба. Една от важните му заслуги в това отношение са организираните през октомври 1937 г. военни маневри в Попово. Те са първите след края на войната маневри с участието на около 35 000 войници и офицери и сами по себе си представляват нарушение на военните клаузи на Ньойския договор. На тях присъстват и царят и цялото правителство, както и чужди наблюдатели, и около тях се вдига много шум.

По същото време Луков започва все по-плътно да следва опита на националсоциалистическа Германия във възстановяването, но и в преустройството на армията по нацистки образец. По негова покана пристигат немски инструктори, които започват да се занимават със спортната подготовка и гимнастика на подрастващите, в т. ч. на гимназистите. Той самият доста се въодушевява от този почин и дори става почетен патрон на скаутското движение, макар физиката му определено да не е подходяща за това.

Явно е, че в този период ген. Луков все повече започва да се занимава и с чиста политика и постепенно напуска ролята си единствено на експерт – технократ. Той влиза в тежък личен конфликт с друг министър в правителството – вътрешният Иван Красновски. В хода на подготовката на новия Военен закон той си позволява дори да прескочи монарха, което вече слага край на кариерата му. През януари 1938 г. както Красновски, така и той са освободени от кабинета, като едновременно с това му е присъден чин „генерал – лейтенант“. От запазените във Военния архив донесения на Военното разузнаване става ясно, че пред все повече хора Луков си е позволявал да критикува различни политически решения на цар Борис, което явно е стигнало и до него.

Преминаването на генерала в запаса отваря пътя му към политиката. По това време той започва да бъде сочен от германския посланик в София Рюмелин като един от най-преданите и потенциално ценни за германците политически лица. Без съмнение Луков не е единственият, на който се гледа с доверие в Берлин, но факт е, че по отношение на някои от другите фигури у германците настъпват разочарования. При Луков – обратно – с началото на войната той става все по-високо ценен от тях и постепенно на него започва да се гледа като на алтернатива, в случай, че царят или правителството се опитат да потърсят път извън Остта.

Вероятно от това време датират и неговите по-ангажирани връзки с легионерите, едно от крилата на които той оглавява през 1942 г. Трябва да бъде подчертано, че властта има всички основания да се страхува от легионерите. Сред дясно-радикалните формации те са най-многочислената, добре организирана и идейномотивирана фракция.

Това дава шанс на Луков да излезе на преден план. В тези години неговите речи и публични прояви все повече се насищат с нацистка риторика, самият той в нарастваща степен започва да се преживява като „водач“. Макар че отношенията му с двореца остават сложни, поне формално той не престава да подчертава верността си към короната и династията.

През 1942 г. той е провъзгласен за обединител на легионерите. Титлата, която той приема, е „Велик водач на СБНЛ“. Макар самият Луков да не артикулира лично антисемитските заклинания на своите берлински покровители, в цялата страна започват да се разпространяват позиви, брошури, лозунги и всякакви печатни произведения в които се клейми международното еврейство, световния болшевизъм, англо-американската плутокрация, масонството и т. н. В Централния държавен архив са запазени немалка част от тях.

Самата легионерска организация бързо и видимо придобива антидемократичен и антисемитски профил. Вероятно всичко това е спомогнало за избора му за мишена на една от комунистическите бойни групи, съставена от Виолета Якова и Иван Буруджиев, която организира убийството му на 13. 02. 1943 г.

На практика коварното убийство на Луков способства за неговата вторична героизация postmortem. Носят се най-различни слухове. Част от тях виждат пръст на англичаните в атентата, други привиждат ръката на двореца. Поради страх от повторение на събитията от 1925 г. опелото му е извършено в малкия параклис във Военното училище. Факт е обаче, че най-потресени от смъртта му са германците. Самият посланик Бекерле я оценява като тежък удар за германските интереси.

Допълнителен ореол като архивраг на комунистите ген. Христо Луков придобива след 9.09.1944 г., когато, макар и мъртъв, все пак е осъден от т. нар. „Народен съд“ на смърт.

2. За Съюза на българските национални легиони

Още в началото на 20-те години на ХХ век започва възникването, обединяването, разрояването и прегрупирането на десетки организации и групи в България, позиционирани в дясно-радикалния спектър. Между тях съществува значителна осмоза, която води едни и същи личности в две, три, а понякога и повече такива организации.

Общото между всички тях е силното влияние на италианския фашизъм – не толкова като идейно привличане, колкото като успешен с оглед бързото му идване на власт пример за подражание. Част от тези нови феномени в следвоенния политически пейзаж обаче, трудно могат да бъдат назовани и „фашистки“, доколкото съдържат в себе си и редица други авторитарни идеи.

С разгръщането на национасоциалистическия феномен във Ваймарска Германия и особено след идването на Хитлер на власт там през 1933 г. започват нови прегрупирания и движения вътре в рамките на дясно-радикалния спектър. Именно тогава част от социалните актьори в него постепенно се превръщат в реципиенти на германския националсоциализъм, възприемат неговия антисемитизъм, расова ненавист и социален радикализъм.

Може би най-силната организация от този тип е и Съюзът на българските национални легиони. Първоначално те се появяват като малка група, обединена около вестник „Прелом“, част от друга сродна организация – Съюза „Българска родна защита“, която запазва паралелното си съществувание. През 1930 г. групата се обособява под името Младежки национални легиони. Централно място в нея още от самото начало играе шуменеца Иван Дочев, който постепенно започва да се назовава „Върховен водач“. Учредителите й са главно средношколци и студенти с градски, предимно дребнобуржоазен произход, обединени в желанието си за борба срещу засилващата се комунистическа пропаганда сред младежта, от една страна, и срещу разпокъсването на отечеството от Ньойския договор, от друга.

През 1932 г. организацията се преименува в Съюз на младежките национални легиони и започва бързо да създава свои градски групи в най-различни български градове, но също и клонове в почти всички гимназии. Легионерите изграждат в училищата стройна система с отговорници по класове, випуски и училища и бързо се превръщат в най-многочислената младежка организация в страната. Те започват да устройват и публични погроми и побой над прокомунистически младежки сбирки и хора, което ги легитимира преди всичко като антикомунисти.

На своя трети конгрес през 1933 г. организацията възприема за свой образец еднопартийния политически модел от фюрерски тип. В нейните публични жестове и официална символика все повече място заемат различни нацистки атрибути и стилистични фигури.

Още през 1934 г. нейният водач Иван Дочев получава силна протекция от генерал Никола Жеков, бивш главнокомандващ действащата армия през Първата световна война, който става и патрон на легионерите. Жеков и Дочев предприемат визита в Берлин, където двамата имат среща с редица ключови фигури в НСГРП, включително и със самия Хитлер. На нея той дава благословията си, а и щедра финансова подкрепа, за преустройството на легионите по модела на „Хитлер югенд“.

През март 1935 г. организацията се преименува още веднъж и вече носи названието Съюз на българските национални легиони, под което остава известна и до днес. Приблизително по това време тя достига и своята най-голяма численост. По някои полицейски изчисления и наблюдения легионерите в страната достигат до около 30 000 души. Полицейските власти в София се опитват да следят водачите на легиона и да контролират дейността му. Вероятно с полицейска подкрепа през 1936 г. се стига до разцепление в т. нар. Главно водачество на легиона, а впоследствие организацията е и разтурена.

През 1937 г. тя възстановява дейността си, но не и целостта си. Между двете крила – на Иван Дочев и Илия Станев продължава да съществува конфликт. Режимът се опитва да го поддържа, тъй като е ясно, че единна и силна легионерска организация, зад която седи ресурса на нацистка Германия, съставлява реална заплаха за него.

През 1940 г. правителството вторично се опитва да ерозира легионерите чрез приемането на Закона за организация на българската младеж. С него се създава казионната младежка организация „Бранник“ под патронажа на премиера Филов, в която почти автоматично членуват всички средношколци. С това тя се опитва да откъсне от легионерите немалка част от гимназистите, които през предходните години съставляват основен техен резерв.

Властта прави и друг реверанс към Дочев като след присъединяването на Южна Добруджа към България той е назначен за кмет на Силистра, а също и за водач на казионната организация „Съюз на българските земеделски задруги“. С това неговата щурмовашка деструктивност рязко стихва.

Това обаче дава шанс на Луков, който решава да обедини легионерската организация. За кратко време под негово ръководство легионерите преживяват нов подем. В това време те в най-голяма степен се доближават като възгледи и практика до други подобни квазинацистки формации като Легиона на Св. Арахангел Михаил в Румъния, „Кръстосаните стрели“ в Унгария и др.

3. За личността на кап. Димитър Списаревски

Димитър Списаревски се ражда през 1916 г. в чиновническо семейство в гр. Добрич. Поради повторното откъсване на Южна Добруджа след края на Първата световна война, семейството, след известно странстване в Лом и Белоградчик, се премества при свои роднини в София. Тук израства и бъдещият летец – изстребител.

Той завършва Втора мъжка гимназия и още като ученик се прочува сред софийските ученички като едно от най-хубавите момчета в града. Не е известно в този период да е членувал в легионите, но това въобще не е изключено. Факт е, също така, че след смъртта му, легионерите стават едни от най-големите негови почитатели и най-ревностни популяризатори на личността и делото му. За кратко в периода 1933 – 1935 г. той е футболист в ПФК „Левски“, което му осигурява допълнителна популярност сред софийските младежи и девойки.

През 1935 г. той постъпва във Военното училище, което завършва през 1938 г. и получава първи офицерски чин – подпоручик. Следват негови летателни квалификации в различни училища и курсове в нацистка Германия. Завръщайки се в България, той е от малкото квалифицирани и добре обучени местни летци и не случайно на него и на негови колеги е възложено обучението на млади пилоти, които започват да летят на първите доставени от Германия самолети „Месершмид“.

През 1941 г. той е повишен в поручик, а от следващата година вече е команидир на ято в изтребителен полк. През лятото на 1943 г. той отново е командирован в Германия, където проучва немския опит в борбата с англо-американската авиация. Завръщайки се, той участва в геройското отразяване от българска страна на първите големи англо-американски бомбардировки през ноември и декември 1943 г.

На 20.12.1943 г. поручик Списаревски влиза в последния си въздушен бой. По това време той е ротен командир на орляка, базиран на летище Божурище. Започва неравен въздушен бой между 200 английски и американски самолети, тип „Либерейтър“, и 36 български „Месершмид“. Списаревски влиза в смела въздушна атака, при която успява да свали един от неприятелските самолети и да нанесе поражения на друг. В този момент той е засегнат от вражески картечен огън и изгубва част от управлението на самолета. Все пак съумява в последния момент да се забие в тялото на поредния „Либерейтър“, заплащайки с цената на живота си тази поредна своя въздушна победа. Тялото му е открито в околностите на с. Пасарел, Софийско. Посмъртно е повишен в чин „капитан“ и е погребан с всички възможни военни почести.

Веднага след смъртта му започват и легендите около личността му. Той става обект на почитание преди всичко от дясно-радикалните политически групи. Причините за това са свързани преди всичко с експонирането му като изключително успешен продукт на българо-германската бойна дружба през Втората световна война. От друга страна смъртта му е дело на англо-американските агресори, в борбата срещу които е добавен още мотив.

4. За личността на Тодор Александров

Неговото истинско име е Тодор Александров Попурушев, но остава известен с бащиното си име, както и с псевдонимите Старио, Даскала и др.

Роден е в семейството на български екзархийски учител в щипския квартал Ново село през 1881 г. Първоначално учи в Радовиш, където баща му е изпратен за учител, а впоследствие завършва прогимназия в родния си град. През 1895 г. постъпва като ученик в Българското педагогическо училище в Скопие, което завършва през 1898 г. Именно тук става включването му в редовете на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, в която е привлечен от своя директор Христо Матов.

След завършването си за кратко той учителства във Виница, където се опитва да възстанови организационната мрежа след т. нар. Винишка афера от 1897 г. Година по-късно той се прехвърля като учител в Кратово, където става член на околийския революционен комитет. В самото навечерие на Илинденското въстание Александров е арестуван и осъден на 5 години затвор. Година по-късно обаче той е освободен вследствие на голямата амнистия, дадена на македоно-одринските революционери през 1904 г.

След освобождаването си от затвора той става учител в класното учили в Щип и едновременно с това е и ръководител на околийския революционен комитет. През 1905 г. за кратко той пребивава в четата на друг щипянин – Мише Развигоров, а от следващата година става делегат на конгреса на Скопския революционен окръг. Издига се като един от ръководителите на окръга и остава на тази позиция до Младотурската революция от 1908 г. Тогава той става главен ревозор на българските училища в Македония. От 1909 г. той е принуден да бяга в България, където през 1911 г. се издига до ръководител на ВМРО.

Под негово непосредствено ръководство през 1911 и 1912 г. са извършени атентатите в Щип и Кочани, а турските зверства след тях спомагат значително за нагненяване на атмосферата във всички балкански страни по посока на предстоящата война с Османската империя. В месеците на Балканските войни Александров застава начело на чета, която освобождава Кукуш и го предава на българските войски, а впоследствие действа в тила на гръцките части в района между Арджанското блато и Солун. От този период датира и близкото му другарство с поета Пейо Яворов, който посвещава едно от най-хубавите си стихотворения на Т. Александров.

В началото на българското участие в Първата световна война Александров е прикрепен към щаба на действащата армия и се занимава с организирането на българската администрация в новоприсъединените земи.

След края на войната Александров, заедно с ген. Александър Проотогеров и Петър Чаулев оглавяват временното ръководство на възстановената организация. Той създава своя база в Петричкия окръг (Пиринска Македония) и превръща района в своеобразна „държава в държавата“. Там въвежда законодателството на организацията, започва да облага и населението със собствени данъци.

Това го вкарва в тежък конфликт със земеделското правителство на Александър Стамболийски. По заповед на Александров е убит вътрешният министър в кабинета Александър Димитров, устроени са и два неуспешни атентата срещу самия Стамболийски. Четите на ВМРО активно участват в Деветоюнския преврат през 1923 г. и в смазването на опита за въстание през юни, а също на организираното от комунистите Септемврийско въстание.

Независимо от активното участие на ВМРО в смазването на Септемврийското въстание, ръководството на Коминтерна в Москва проявява жив интерес за директни преговори с нейните ръководители, насочени към изграждането на общ революционен фронт на Балканите, който да доведе до решаване на националните противоречия, но в по-дългосрочен план да бъде използван и като старт за бъдеща пролетарска революция.

През 1924 г. ръководителите на организацията – Т. Александров, А. Протогеров и П. Чаулев започват преговори във Виена, които вероятно са подкрепени и с щедри парични дотации за тримата, а и за организацията. В последна сметка тримата подписват т. нар. Майски манифест, с който се обявяват за единодействие с коминтерновските сили на Балканите. Първоначалната уговорка е двете страни да държат съгласието за единодействие между тях в тайна, но явно е, че в един момент Александров се опитва да направи крачка назад.

Това дава основание на Коминтерна да публикува Майския манифест. В новата ситуация както Александров, така и Протогеров, заявяват оттеглянето на подписите им. Това ги вкарва в конфликт с правителството на Цанков от една страна, и с подготвящите нова революционна акция комунистически сили в страната, от друга.

Едновременно с това в самата Вътрешна организация също избуяват вътрешни борби и междуособици. Опитът на Александров да ограничи всевластието на т. нар. Алеко паша в Пиринска Македония става причина кръгът около него да организира убийството му. На 31 август 1924 г. водачът на организацията е убит в Пирин, а тялото му е погребано в параклиса край с. Сугарево, Мелнишко.

5. За личността на Владо Черноземски

Неговото истинско име е Величко Керин и е роден в с. Каменица, Чепинско, през 1897 г. Освен с псевдонима си Владо Черноземски, известен е още и като Владо Шофьора.

През 1922 г. се включва в редовете на организацията, като първоначално е част от четата на войводата Иван Бърльо. От началото на 1924 г. той се прехвърля в София и става личен телохранител на Тодор Александров.

Постепенно той се развива като един от най-решителните, ловки и самоотвержени терористи на ВМРО. Лично участва в убийствата на Димо х. Димов и Наум Томалевски, сам предлага да се самовзриви в сградата на Обществото на народите в Женева с цел предизвикване на съчуствие към съдбата на българите в Македония. Заради съучастието си в убийството на Томалевски е осъден на доживотен затвор, но през 1932 г. е амнистиран.

След излизането му от затвора по препоръка на Иван Михайлов се присъединява към хърватските усташи и заминава на лагер за военна подготовка в Италия. По това време Мусолини активно спонсорира хърватското усташко движение заради антиюгославската му насоченост, това е и причината той да подпомага и ВМРО. В последна сметка Черноземски се оказва непоколебим в решителния момент, когато се подготвя атентата срещу югославския крал Александър Караджорджевич в Марсилия през 1934 г. По време на посещението на последния в града на 9 октомври с. г., в момента, в който в откритата кола се вози и френския външен министър Луи Барту, Черноземски излиза с автоматичен пистолет, маскиран в букет с цветя. Освен крал Александър, смъртоносно е ранен и френският външен министър. Самият Черноземски е ранен и линчуван от тълпата и същата вечер умира в полицейския участък.

Приема се, че извършеният от него терористичен акт е един от най-ефектните и емблематични атентати в Европа през целия междувоенен период.

6. Заключение

От дистанцията на времето известните до този момент факти могат да бъдат считани за безспорни. При възникването си през 1930 г. Съюзът на българските национални легиони може да бъде характеризиран като авторитарна дясно-радикална организация. С течение на времето обаче той еволюира по посока на засилване на антидемократичните и антисемитски тенденции в него.

Тази еволюция представлява пряка функция от идването на Хитлер на власт в Германия и постепенното засилване на германското политическо и културно влияние в България. В началото на Втората световна война СБНЛ може да бъде вече окачествен като квазинацистка организация от лидерски тип.

Трансформацията му в такава до голяма степен е свързана и с оглавяването й от запасния генерал Христо Луков. Самият той е разглеждан от официален Берлин като своеобразен контрапункт на монарха и правителството в случаи на опити от тяхна страна за едностранно напускане на Оста.

Останалите личности – кап. Димитър Списаревски, Тодор Александров и Владо Черноземски в общи линии са ирелевантни към към проблема за десния български радикализъм преди и по време на Втората световна война поради което оценката за тях не би трябвала да има отношение към съответното съдебно решение.

София, 18.11.2020 г.

Вещо лице: доц. д-р Михаил Груев“

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!