Правителството на Румен Радев вчера демонстрира значителна активност в отношенията ни с Китай – меморандуми, инвестиционни проекти, работни групи и подготвяна правителствена делегация в Пекин. Търсенето на чужди инвестиции само по себе си не е проблем. Въпросът е докъде може да стигне този флирт, когато България е член на ЕС и икономическото ѝ развитие в огромна степен е свързано с европейските фондове и общия европейски пазар.
Четири меморандума за икономическо и инвестиционно сътрудничество, три китайски компании с интерес към България, съвместна работна група между София и Пекин и подготвяно официално посещение на вицепремиера Александър Пулев в китайската столица. Това вече трудно може да бъде представено като поредица от протоколни контакти. Очертава се политика.
Няма нищо нередно България да търси инвестиции извън Европейския съюз. Китай е световна икономическа сила, а една малка и отворена икономика има интерес да привлича капитали отвсякъде. Но България е член на ЕС и ежегодно разчита на огромен европейски ресурс за пътища, железници, региони, земеделие, бизнес и енергетика. Затова е напълно легитимен въпросът: нормално ли е държава, която получава милиарди от европейската солидарност, паралелно да демонстрира толкова настойчиво икономическо ухажване на Пекин?
Особено в момент, когато отношенията между ЕС и Китай са обтегнати по редица въпроси, а Европа все по-открито говори за необходимостта да намалява рисковите си зависимости от китайската икономика, особено в стратегически отрасли и критична инфраструктура.
На този фон активността на София започва да прилича на неприличен флирт.
Не защото България трябва да затвори вратата пред китайските инвестиции. А защото правителството дължи много по-ясен отговор как тези отношения се вписват в европейската стратегия на страната. Такъв отговор е особено необходим, след като засега липсва достатъчно публична информация какво точно възнамеряват да инвестират китайските компании, с които държавата ще си партнира.
Какви са проектите? За колко средства? Колко работни места ще създадат? Какви ангажименти ще поеме държавата? Ще има ли бюджетно финансиране, концесии или други форми на публичен ресурс? Тези въпроси стават още по-важни, ако китайски компании бъдат привлечени към големи инфраструктурни проекти.
При пътища, железници и друга стратегическа инфраструктура вече не става дума просто за чуждестранна инвестиция, а за огромни обществени средства и дългосрочни зависимости.
Защото китайските пари не са безплатни. Както, впрочем, не са безплатни и европейските. Разликата е, че България вече е направила своя стратегически избор. Той се нарича Европейски съюз.
Защото има нещо политически неудобно в картината, при която с едната ръка София разчита на европейските милиарди, а с другата настойчиво ухажва Пекин.
България може и трябва да търгува с Китай. Може да привлича китайски инвестиции и да търси по-голям достъп за български стоки до китайския пазар. Но между икономическия прагматизъм и геополитическата наивност има граница. Флиртът понякога е безобиден. Но когато сметката се плаща в Брюксел, демонстративното ухажване на Пекин може да се окаже твърде скъпо удоволствие.
