На 21 март в столичния клуб „Терминал 1” се състоя премиерата на един от най-популярните съвременни български писатели – Константин Трендафилов. След успеха на първата му стихосбирка „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?”, сега е ред читателите да се запознаят и с първия му роман „Затворисърце”.
Какво се крие зад емблематичното заглавие, какво вдъхновява младия талант и променил ли се е животът му година по-късно, прочетете:
Преди една година издаде първата си стихосбирка, която имаше огромен успех. Когато днес погледнеш през призмата на времето, какво се промени от тогава до сега?
За мен – абсолютно нищо. Освен, че тук-там ме поздравяват хора по улицата, всичко си е по старому. За щастие по-голямата промяна стана в другите. Мнозина започнаха да четат поезия. Не само нас – и авторите преди нас. Появиха се и много хора, които дойдоха да натрупат бърза слава с бързи клишета. Това е неизбежно, предполагам. Важното е, че се случват неща. Размърда се блатото.
Къде виждаш себе си след още една година?
Точно тук, където съм сега. Но издаден вече и на друг език.
Игра на думи или социална сила е поезията?
Едното не отхвърля другото. Колкото до силата на поезията – тя е личностна. Поезията говори на индивида, не на социума. И там са и нейната сила, и нейната игра.
Само преди няколко дни бе премиерата на втората ти книга и първи роман „Затворисърце”. Разкажи ни малко повече за емоцията, която изпита по време на представянето. Какво е усещане
то да видиш над 600 души, предимно млади хора, които са дошли, за да се докоснат до творчеството ти?
Първо изпитах яд, че над 150 души въобще не успяха да влязат в заведението. Но наистина се изненадах от пренаплива. Мислех си, че само веднъж ще съм им интересен – всяко чудо за три дни. И не мога да скрия, че се зарадвах, когато видях колко хора живо се вълнуват от думите ми. За мен голямата награда е, че никога не съм писал манипулативно, никога не съм търсел кратките пътища, гъделичкащите всеработещи клишета, за да привлека хора. Как да не се зарадвам, когато видя пълната зала.
„Затвори сърце” или „Затвор И сърце”? Какво се крие зад ембламатичното заглавие?
Въпросът има ясен отговор в книгата.
Ще разкриеш ли малко повече на читателите за сюжетната линия на романа?
Историята се гмурка в главите на двама приятели, които нямат нищо общо помежду си, освен белезите от предишните им любови. Сюжетът проследява техните животи от годините на прехода до днешна дата, и как отношенията на двамата се развиват. Как успяват да преборят различията си. И дали въобще успяват.
В романа се преплита и нишката на любовта. Стъпкана ли е тя в материалния ХХI век?
Исторически погледнато, в момента си позволяваме повече любов от всякога. Някога оцеляването на целия род е зависело от брак по сметка. Днес материализмът е избор. Любовта – също. А хората, които избират първото – те сами си я тъпчат.
За какво трябва да отворим сърцата си повече и за какво трябва да ги затворим?
Всеки е отговорен за своето сърце. Важното е да знае, че сърцето се чупи отвътре навън. Само някой, който е влязъл, може да го нарани. Рискът да допуснеш човек, вярване, идея, вътре в себе си, винаги е голям. Но ако си затвориш сърцето напълно, живееш ли въобще?
Ако трябва да нарисуваш с думи портрет на съвременния българин – как би изглеждал?
Страдащ по незнание.
Има ли специално място, където обикновено включваш „зарядното устройство” на писателя у теб?
Докато шофирам. Мозъкът ми знае, че точно тогава няма как да си запиша.
Цитати от романа „Затворисърце”
„Единственото, което се брои, моето момче, е какво правиш зад гърба на другия. Когато другият спи. Когато той не гледа, когато не слуша. Най-добре си личи как се отнасяме един с друг когато не сме един с друг.”
***
„Преживяхме всички възможни етапи на една връзка, но нищо от това, което хората правят. Пътуванията, обещанията, ревността. Общите навици, любимите гледки, домашен любимец, кой знае, някое куче с тъпо име. С нея се бяхме хвърлили някак аматьорски в тази любов. Бяхме твърде лакоми и неопитни, за да се насладим задълго на това, което имаме. Бяхме прескочили опознаването, гоненето, търсенето и бягането. Бяхме изпили на екс каквото имахме. Честит ни махмурлук.”
***
„След като приключихме, тя не си тръгна. Заспа до мен в леглото ми – един персон, – в центъра на студиото ми, което също беше един персон. Като си спомня за тая сценка, ми става смешно. В такова миниатюрно легло единственият начин да се съберем беше да се прегърнем. И така, по неизбежност, ние двамата буквално и преносно се събрахме в един персон онази вечер. И в тоя момент, честно да ти кажа, това помещенийце заприлича малко на дом.”
***
„Наречи всичко, в което вярвам, измислица, наречи любовта ми към нея нелепо влечение, наречи Бог плод на наивността ми, но в края на краищата какво ще ти донесе това? Самота и отрицание. Цинизъм. И кажи ми тогава – като си стъпил така здраво на земята, защо падаш толкова лесно?”
Станислава Цветкова
