Победителят на парламентарните избори в Унгария Петер Мадяр даде първите си интервюта за унгарските държавни радио и телевизия. Лидерът на дясноцентристката партия ТИСА заяви, че приоритет на новото правителство ще бъде медийната реформа. Той посочи, че кабинетът ще приеме нов медиен закон, ще създаде нов медиен орган, с който да гарантира свободата на пресата, след като поеме властта.
Мадяр разкритикува медиите за това, че години наред разпространяват страх и лъжи, за да държат премиера Виктор Орбан на власт.
В две последователни половинчасови интервюта по държавното радио и телевизия Мадяр сравни отразяването на новините с пропагандата в Северна Корея и нацистка Германия заради интензивността на дезинформацията. Той каза, че журналистите са били съучастници в поддържането на нелиберална система, основана на връзки, безнаказаност и подбуждане към омраза. Той обеща да върне новинарското отразяване в държавните медии само след възстановяване на политическия баланс.
В интервютата лидерът на партия ТИСА повтори, че временно ще спре обществените медии, за да се гарантира безпристрастно отразяване.
„Вие причинихте невероятна вреда на унгарския народ, в неговата душа, като насадихте страх у деца, баби и дядовци“, каза Мадяр, добавяйки, че стъпките на правителството му няма да бъдат водени от отмъщение. „Не става въпрос за мен. Става въпрос за правото на всеки унгарец на обществени медии, които излъчват истината.“
Да се види и чуе Мадяр в държавните медии беше шокиращо на няколко нива, защото той бе на практика изключен от държавните медии, които Орбан беше превърнал в рупор на правителството от 2010 г. насам.
През последната година бившият член на управляващата дълго партия „Фидес“, превърнал се в критик, е бил представян в негативна светлина в 96% от времето във вечерните телевизионни новини по държавния телевизионен канал M1, според проучване на Института Republikon, публикувано през февруари. Орбан беше споменаван в положителен контекст в 95% от случаите.
Но шокиращ беше и тонът на интервютата в сряда. Далеч от това да отстъпят думата на лидер, който току-що беше избран с рекордна избирателна активност, журналистите бяха войнствени и прекъсваха Мадяр, в контраст с често подлизурските седмични интервюта с Орбан.
Встъпващият в длъжност лидер отвърна на репортерите с обвинения в опит да затвърдят политически предубедените новини, които избирателите бяха порицали на изборите в неделя. В публикация в социалните медии след интервютата той ги нарече „последните издихания на фабриката за лъжи“.
Мадяр се зарече по време на кампанията не само да свали Орбан, но и да демонтира неговата нелиберална система, която атакуваше независимите журналисти и гражданското общество в една все по-авторитарна система.
Ключът към поддържането ѝ беше орбановата медийна империя, която наброяваше стотици издания – новинарски уебсайтове, таблоиди, регионални вестници и армия от инфлуенсъри в социалните медии, които се възползваха непропорционално от държавните реклами.
Тази история обаче не свършва в Унгария
Картината, която описва Петер Мадяр, звучи болезнено познато и у нас – в България.
И тук медийната среда от години е белязана от същите зависимости, същите удобни мълчания и същите гръмки, но избирателни критики. Журналистиката все по-често изглежда като сцена, на която едни политици получават меко отношение и комфортни интервюта, а други – агресивни въпроси, прекъсвания и откровено враждебен тон.
Имената са различни, но механизмът е същият: фигури като Делян Пеевски и Бойко Борисов рядко са поставяни под системен и критичен натиск, докато представители на Промяната често са подлагани на много по-остро и понякога тенденциозно отразяване.
Тази асиметрия не е просто въпрос на редакционна политика – тя е симптом на дълбок проблем. Когато журналистиката започне да избира кого да щади и кого да атакува, тя престава да бъде коректив на властта и се превръща в инструмент за нейното преразпределение.
Още по-притеснително е, че и в България не липсват случаи, в които журналисти, дръзнали да задават неудобни въпроси, биват отстранявани, маргинализирани или тихо изтласквани извън ефира. Резултатът е автоцензура и постепенно заглъхване на критичния глас.
Така свободата на словото ерозира. С всяко „удобно“ интервю. С всяко отстранено лице, което е попитало твърде много.
Въпросът днес е дали българските медии изобщо ще намерят сили да се осъзнаят и да се върнат към ролята си на коректив, а не на придатък към властта. И ако това не се случи, не стои ли все по-остро и по-неудобно въпросът дали подобни „обществени“ медии имат смисъл в сегашния си вид – или е по-добре, по примера на унгария, да признаем, че са изгубили функцията си и да бъдат закрити, вместо да продължават да симулират журналистика.
