През последните седмици политическото противопоставяне в България ескалира. Новото в настоящата ситуация, в сравнение с предишни кризи, е активната позиция на президента, който без никакво съмнение взе страна в противопоставянето протестиращи – управляващи, като така се превърна в един от лидерите на движението срещу правителството и главния прокурор. Неговото отношение и остри призиви в началото дадоха мощен тласък на протестите и оттогава ги легитимираха в очите на мнозина, въпреки че има периоди от по няколко дни, в които държавният глава не прави нови изявления.
При това положение обаче изглежда ясно, че пред Радев ще застане голямата задача да се доказва отново като обединител на нацията след изхода на кризата, какъвто и да е той, защото сега със сигурност всички българи, които не подкрепят протеста, виждат в него просто един високопоставен неформален опозиционен лидер. Президентската институция обаче по Конституция има друг смисъл, а именно да бъде надпартийна и общонационална, и държавният глава ще трябва да убеди хиляди българи, че не е забравил за това.
Очевидно е, че при поляризацията на позициите и емоциите президентът трябва да действа много мъдро, за да осъвмести /някак/ имиджа си на опора на протестите с този на надпартийната фигура. Ожесточението на противопоставянето не му дава кой знае какви възможности, но има неща, които той засега пропуска /или изчаква/ да направи, но не е късно да предприеме, за да поуспокои поне в някаква степен българските граждани и политици.
Държавният глава е избран с голяма подкрепа, не може да бъде заобикалян като политически фактор и сигурно знае най-добре какво и защо прави. Едно обаче е ясно – ако ще е президент на всички, не само на противниците на правителството, не може да неглижира притесненията и на гражданите от „другия лагер“. А те са основно по две линии, по които протичат и политическите атаки срещу Радев.
- Първата – че той е човек под влиянието на Москва, проруски политик, издигнат през подкрепата на БСП, която също е партия, протежирана от Москва;
- Втората, че като човек, наложен с външна подкрепа, той и неговото служебно правителство могат да злоупотребят с властта си и следователно не могат да гарантират провеждането на честни избори, което е една от болките и на протестиращите /които не искат повече ГЕРБ да организира изборите заради опасения от фалшификации/, и на управляващите /които се опасяват от същото, но в обратна посока, при служебен кабинет/.
Тези две линии на критика към президента са константни както в проправителствените медии, така и в социалните мрежи. Съответно две са и нещата, които засега липсват в действията му и които могат да имат известен успокояващ ефект сред опонентите.
Първото е да обяви програмата на евентуалното си служебно правителство и да оповести какви гаранции дава за провеждането на честни избори. Засега той и другите политически опоненти на сегашния кабинет се задоволяват изцяло с критики в остър тон, но търсената промяна, рестарт или каквото следва след падането на ГЕРБ от власт, нямат никакво лице, което да може да се посочи като алтернатива. Във връзка с това едва ли някой ще остане недоволен, ако се хвърли светлина поне върху първоначалните намерения на президента, които ще се реализират от неговите избраници в служебния кабинет.
Подобна препоръка направи в интервю за „Дебати.бг“ и евродепутатът Радан Кънев, който заяви:
„Необходимо е и друго – президентът да изиграе конституционната си роля на обединител, да гарантира, че служебното правителство ще бъде правителство с одобрена от всички партии икономическа програма, и бих казал – програма от всички партии (без ДПС) програма за правосъдието. Това е оптимистичният вариант за изход от кризата.“
Второто и може би по-важно „липсващо звено“ в политическото поведение на президента касае въпросителните за съпричастността му към евроатлантическата посока на развитието на България. Радев често е давал да се разбере, че подкрепя еврочленството на страната, но много рядко говори за отношението си към членството в НАТО, което една от най-важните разделителни линии между проруските и прозападните настроения в България. Именно тази пестеливост на одобрение към военния блок на Запада прави евроатлантиците силно подозрителни и подхранва атаки към президента с твърдения за проруски пристрастия.
Изглежда е крайно време държавният глава да заяви недвусмислено позицията си относно членството в НАТО и ако го подкрепя, да доказва това при всички възможни случаи. Сега остава усещането, че от известно време избягва темата, но със сигурност му е ясно, че не може да го прави вечно.
Дипломатичното мълчание по темата за НАТО може и да се приема добре от русофилските среди у нас, но със сигурност наостря срещу Радев хората с категорична евроатлантическа ориентация. Проблемът, разбира се, е, че ако отстоява позицията в полза на НАТО, ще поуспокои вторите, но ще разгневи част от първите. В обратния вариант – обратното. Недоволни винаги ще има, така че не може да се прецени каква би била политическата изгода от едната или другата позиция, но едно е ясно – от президента не се очаква да си прави свои сметки, а да бъде честен с избирателите си. Със сигурност всички бихме искали да знаем къде стои държавният глава по темата за НАТО и защо е на тази позиция.
Тези два прости хода няма да решат кризата, но ще внесат някакво успокоение и яснота. Те ще представят президента като политик, който стриктно се съобразява с принципа на прозрачността и като лидер, от когото хората знаят какво могат да очакват.
България повече няма нужда от „ще видите, когато му дойде времето“ или „вервайте ми, моля ви“, както говореше един предшественик на премиера Борисов. Хората са излезли на протести и контрапротести. Обществото е наежено и изнервено.
Времето е сега.
