След 100 дни управление на Радев едно нещо стана ясно – никой не е по-голям враг на това правителство от самото него. Никой не е толкова силен, че да успее да подкопае 44 процента вот и 131 депутати. На практика те могат да правят почти всичко, което поискат. Всички медии са отворени за тях.
Въпреки че не съм гласувал за тях, имах позитивна нагласа към Радев поне в една посока – борбата с корупцията. Знаех, че е фиксиран на тема „анти-Украйна“ и че там нещата са болезнени и лични.
Но си казвах: нека поведе истинска борба с корупцията, другото ще го преживеем. България е в ЕС и НАТО, в еврозоната – рамката е даденост и каквото и да прави, няма как да излезе напълно от коловоза. Да, ще направи бели, но ако успее да се справи с корупцията и олигархичния модел, нетният баланс пак ще бъде позитивен.
А какво се оказа?
Че докато се обявява борба с олигархията, министерските постове са били обект на наддаване между олигарси. Сега пък ни обясняват, че олигарси вече нямало – защото Радев бил дошъл на власт.
А парите текат ли, текат през Копринков.
За да повярва човек на „прогресистите“, е необходима сериозна доза цинизъм.
България просто не е достатъчно голяма, за да останат подобни неща дълго време в тайна.
Най-големият проблем на Радев обаче е друг – липсва му елементарна самокритичност.
Ръчната му не работи, не работи и задната скорост. А без нея няма как да има самооздравителен процес. Не можеш да поправиш системата, ако си убеден, че проблемът винаги е някъде другаде.
Сори, генерал. Израснал в среда на йерархия, в която началникът командва, а подчиненият изпълнява. Там критиката нагоре не е особено популярна.
Но началник на съдбата няма как да стане. Няма и смирение. Само напред с рогата.
*Текстът е публикуван във фейсбук профила на автора. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ
