Купувай родно, почивай на родното Черноморие: такива призиви чуваме напоследък постоянно. Но аз не искам да помагам на наглеци като онези, които съсипаха Алепу.
Около кризата зачестиха призивите към патриота-консуматор: купувай родно, почивай на родното Черноморие. Г-н Борисов дори се разсърди на „платежоспособните българи“, които само чакали да се отворят границите, за да се юрнат към Гърция. „За това ли им правя пътища?“
„Къде ще почивате“ стана любим журналистически въпрос, а съответната публична личност неминуемо се чувства длъжна хем скромно, хем патриотично да сподели любовта си към родните курорти. В тази повишена морална температура изглежда като кощунство да зловидиш за парите, които държавата дава за спасяване на бранша, за намаленото ДДС, за всевъзможните мерки, каквито рядко се взимат за други сектори. Допре ли до туризма, всичко минава по-лесно – и ремонтът на манастирите, и запазването на комунистически монументи, и толерирането на пиянските турове.
Хората, които системно унищожават България
Хубаво е да има национална солидарност, но с какво ни се отплаща туристическата индустрия? От години виждаме едно: системно, брутално унищожаване на природата и ресурсите на нацията. Аз пък не искам да помагам на онези наглеци, които съсипаха Алепу, които застроиха бутафорни крепости върху историческите руини, които осеяха страната с казина. Всеки път, когато припламне спор около тези бизнеси, ни се казва, че това са частни интереси, че трябва органите да си свършат работата, но в крайна сметка чуваме “следствието приключи, забравете“. Сега искат нашата подкрепа, защото, виждаш ли, ще останат без работа работниците на бетонобъркачката, която залива плажа с цимент. Ами да се организират и да посъборят някой от блоковете, да рекултивират плажовете, да дадат пари за подкрепа на зелени организации. Нещо, което да ни накара да повярваме, че има реципрочност. Добре, помагаме, но си искаме природата обратно. Защото бизнесмените, които системно унищожават България, сега ще бъдат подпомогнати от същата тази България, за да продължат по същия начин.
Ако сте поглеждали рекламите на българския туризъм (за които пак солидарно плащаме като данъкоплатци), сигурно сте забелязали, че в тях основно е възвеличена една дълбоко девствена природа – тръстики се люлеят из блатата, щъркели гнездят по комините, коне препускат из цъфнали поля, слънце прозира през задрямали селски плетища… Къде ги намерихте тия пейзажи, господа пиари, та да се поразходим и ние.
Впрочем, призивът за патриотичен протекционизъм днес се простира далеч отвъд туризма. Трябва да спасяваме бизнеса в момент на криза, дори с цената на това да натоварим децата си с национален дълг. Но какво дава бизнесът в замяна? Готов ли е да плаща по-високи данъци, така че един ден да избием този дълг и да сме готови за следващата криза?
Пак в такава патриотично-протекционистка посока е постановлението, което задължи търговските вериги да предлагат регионални продукти. Идеята беше да се подкрепи националното производство и дори временно да се забранят някои видове внос. В добрия вариант подобна мярка цели потребителят да знае откъде идват храните, да се съкращава транспортът, да се пази природата, а и не на последно място – някои стоки да поевтинеят. Че поевтиняването не се случи – това всички го видяхме, за другото не знам. Пазарите в големите градове продължават да са един вид магазини на открито, където продават главно прекупвачи. Минаха няколко месеца, хайде да се запитаме с какво се отплатиха на обществото земеделските производители?
Какво получаваме в замяна?
Оставям настрана общата щета, която протекционизмът нанася – сега май не е момент за макроикономика. Ясно е, че в криза се налага да защитаваме местни производства. Но винаги, когато става дума за солидарност, изниква и този въпрос: какво получаваме срещу помощта, която щедро даваме на едни или други отрасли. И дали тази помощ не е просто функция на това кой пищи най-силно.
Откъм туризма засега виждам само обещания за безплатни шезлонги. Хубаво, и ние ще обещаваме патриотично, че ще летуваме в панелките по Черноморието, но може и рязко да свием на юг – пък нека се оправят.
Заб: Текст: „Дойче веле“.
[tcm id=“1″]
