На 8 април в „Новая газета” беше публикувана статия на Сергей Правосудов със заглавие „Нелекият избор на партньора”, в която авторът и признат експерт по въпросите на руската енергийна политика фактически обвинява властите в Сърбия и конкретно президента Александър Вучич за срива на проекта „Южен поток”.
В предисловието към статията Правосудов е представен като директор на Института за национална енергетика, но на всички заинтересовани им е добре известно, че основната му работа е като главен редактор на списанието „Газпром”.
Въпреки че в конкретната публикация той се изявява изключително в лично качество, зад всяка написана от него дума прозира позицията на „Газпром”. Съответно и критиката, отправена към президента Вучич от страниците на тази публикация, бе приета в Сърбия като официална.
Иска ми се да успокоя хората в Сърбия. Първо, в конкретния случай Правосудов представя само своята гледна точка, затова и в публикацията не се спомената списанието „Газпром”. Второ, дори статията да беше публикувана в изданието, тя не може да се отъждестви с официалното мнение на ръководството на корпорацията. Или поне не винаги може да се отъждестви.
ОСОБЕН ПОДХОД
И сега по същество. Статията е издържана в популярния за патриотичните форуми маниер „сърбите не са ни братушки”. „Сърбия е много обичана в нашата страна”, констатира Правосудов, но по-нататък коментира, че за това няма реална причина: именно в Сърбия се случва първата цветна революция; Сърбия формално не влиза в ЕС и НАТО, но ръководителите на страната непрестанно говорят за стремежа си да се влеят в състава на ЕС’; военнослужещите на НАТО имат дипломатически имунитет в страната, за разлика от представителите на министерството на отбраната на Русия, които се намират в Ниш; много медии в Сърбия се намират под Западен контрол; Западът активно работи със сръбските обществени организации.
Защо ни е тогава да обичаме сърбите? „Налагало ми се е често да пътувам до Сърбия”, пише Правосудов. „Когато отидеш за първи път, си в еуфория. Сърбите постоянно говорят за това, че обичат Русия. И все пак, те се опитват да завъртят разговора към темата: „Обичам Русия, дайте ми пари”.
Няма да отричам – сред русофилите в Сърбия, както и във всяка друга държава, има определена прослойка, която обича у Русия най-много нейния бюджет. Но има и други хора, макар и съдбата да не е срещнала Правосудов с тях. Затова може би си струва той да посещава страната по-често и да общува там не само с представителите на „Нефтената индустрия на Сърбия”.
Освен това трябва да се отбележи, че от въпросната статия не става ясно по какъв начин точно лошите национални качества на нашите „небратя” сърбите са довели до провала на строителството на „Южен поток”. Революцията, за която си спомня Сергей Правосудов, се случва през 2000 г., а Сърбия, въпреки желанието си да се присъедини към ЕС, не подкрепи санкциите срещу Русия. Намиращите се „под западен контрол” медии пък в периода 2016-2018 г. с всички сили пропагандираха за строителството на „Южен поток”. Съдбата на регионалния център на руското военно министерство в Ниш безусловно не може да не причинява печал, но има ли изобщо той някакво отношение към енергийните въпроси?
БЪЛГАРИЯ Е ПРОТИВ
Всъщност за срива на строителството на „Южен поток” има съвършено конкретен виновник и не бива да го търсим в Сърбия. Никой нямаше по-голям принос за колапса на „Южен поток” от българския министър-председател Бойко Борисов.
Именно поради неговите старания в България не бяха реализирани още два съвместни с Русия проекта в сферата на енергетиката – АЕЦ „Белене” и нефтопроводът „Бургас-Александруполис”. Именно тези три инициативи бяха известни в енергийните среди като „големият енергиен шлем”.
Фактически първото, което направи Борисов след като встъпи в длъжност на 10 юли 2009 г., беше да поиска от министъра на енергетиката на предишното социалистическо правителство да изостави всички преговори и всички съвместни проекти с Русия.
Тогава ставаше въпрос за доставките на природен газ, за нефтопровода „Бургас-Александруполис”, строителството на българския участък от „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, както и за подготовката на БЕХ за участие в проекта за строеж на ТЕЦ в македонската столица Скопие. По този начин Борисов изказа намеренията си да задраска всички договорености на предишния кабинет с Русия в сферата на енергетиката.
Трябва да се отбележи, че за последните 10 години, минали от юли 2009 г., много неща се промениха в българския политически живот, но съдбата на „големия енергиен шлем” – всичките съвместни с Русия проекти в сферата на енергетиката – са или захвърлени, или остават замразени, а бъдещето на новите е мъгливо.
Много характерни в този смисъл са преговорите между Бойко Борисов и руския президент Владимир Путин, провели се в Гданск на 1 септември 2009 г. Преди 10 години Путин разясни на българския си колега смисъла на енергийната политика на Русия на Балканите, а след това доста емоционално очерта кредото си по отношение на енергийното сътрудничество с българското правителство.
„Всички проекти, които разработвахме до сега бяха насочени към повдигането на статуса на България като голям енергиен център в Европа, като крупен транзитьор. Смисълът на това е да се промени геополитическият статут на страната и да й се даде възможност да печели допълнително от транзит”, заяви тогава Путин. „Ако по силата на едни или други причини България сметне, че някой от проектите не отговаря на интересите й, Русия ще реши този проблем, но с други способи. А ние с вас ще намерим друг начин да си сътрудничим, при това без каквито и да било проблеми или обиди, изхождайки от интересите си”, констатира тогавашният министър-председател на Русия.
Най-твърда позиция Путин демонстрира по отношение на нефтопровода „Бургас-Александруполис”.
„Този нефтопровод се обсъжда от много години, той е с дължина 280 км. Вече изградихме нефтената тръбопроводна система от източен Сибир до китайската граница – 1500 км и скоро ще достигнем до брега на Тихия океан. А започнахме едва преди две години. „Бургас-Александруполис” обаче се обсъжда вече седем години! Просто кажете „не” и това е – ще затворим темата. Това се отнася и за останалите проекти”, заяви Путин.
Излъчващата се по централните канали на телевизиите среща на двамата премиери даде възможност да се проследят реакциите на Борисов след думите на руския му колега – от протоколната и дипломатическа усмивка към удивлението, объркването и дори страха, изписани на лицето му.
Въпреки това, ръководството на България продължаваше да държи „Бургас-Александруполис” във висящо положение в продължение на близо година, докато на 11 юни 2010 г., по време на среща с посланиците на страните от ЕС, Борисов не съобщи абсолютно неочаквано за прекратяването на проекта, както и за спирането на АЕЦ „Белене”. Въпреки това, по-късно той опроверга думите си, казвайки че съдбата на нефтопровода зависи от докладите на еколозите, чиито резултати се прогнозираше да се негативни.
Чак на 7 декември 2011 г. последва заявление за окончателното закриване на проекта „Бургас-Александруполис”. Като причина за отказа от строителство беше изтъкната икономическата неизгодност на проекта за България и опасността, на която той излага екологическата ситуация в страната, а следователно и опасността за туристическия сектор на България.
На 28 март 2012 г. в българския парламент беше изчетен доклад на вицепремиера и министър на финансите, в който се казваше, че държавата излиза от проекта за строителство на АЕЦ „Белене”. Вече построеният от специалистите на „Росатом” реактор бе предложено да се инсталира като 7-и блок на старата социалистическа централа АЕЦ „Козлодуй”. На подготвената за „Белене” площадка беше предложено да се изгради ТЕЦ.
Министър-председателят коментира този доклад. Като основни причини за прекратяването на проекта той изтъкна високата му цена, тъй като страната не е способна да го финансира сама. Около сложностите, свързани с изплащането на дълга, той спомена хипотетичната възможност АЕЦ „Белене” да се повреди в следствие на земетресение, което би оставило страната с големи загуби, но без доходи. Предложението Русия да поеме изцяло финансирането на проекта бе категорично отхвърлено от Борисов.
Партията му загуби много гласове заради повишаването на цените на електроенергията в страната, което се случи през януари 2013 г. В следствие от това през пролетта на 2013 г. България бе покрита от вълна самозапалващи се хора. Само в периода март-април на същата година в София и други големи градове имаше шест такива случая, пет от които завършиха със смърт.
Предвиждайки до какво може да доведе народното негодувание, Борисов подаде оставката на правителството на 20 февруари 2013 г. – в самото начало на протестните действия. Около година след това властта беше в ръцете на коалиционното правителство на Пламен Орешарски, а на 7 ноември 2014 г. на власт се върна Борисов.
Скоро след това – през декември 2014 г. – президентът на Русия Владимир Путин заяви, че се прекратява строителството на газопровода „Южен поток”. По думите му решението е било взето поради неконструктивната позиция на Европейската комисия и ръководството на България, която според руския президент не реализира своя суверенитет.
Изключително важно е да се отбележи, че изявлението на Путин последва скорошната смяна на правителството в България, а новото правителство още не беше започнало да работи. Това означава, че самото връщане на Борисов на власт за руската страна е било достатъчно основание, за да зачеркне „Южен поток”.
СЪТРУДНИЧЕСТВО С ТУРЦИЯ
След това от страна на Русия започна поредица от енергични действия по реализирането на проекта съвместно с Турция, а самият той смени името си на „Турски поток”. В периода януари-февруари 2015 г. се проведоха две срещи на Алексей Милер с министъра на енергетиката и природните ресурси на Турция Танер Йълдъз, на които бяха съгласувани сроковете и маршрутът на алтернативния на „Южен поток” газопровод.
През януари 2015 г. от „Газпром” заявиха, че този газопровод трябва да стане не само заместник на „Южен поток”, но и заместник на доставките през Украйна. На 7 април същата година външните министри на Гърция, Сърбия, Македония, Унгария и Турция подписаха декларация за енергийно сътрудничество за създаване на „икономически оправдан път за диверсификация на маршрутите и източниците” при транспортирането на природен газ от Турция към Европа. По този начин те потвърдиха желанието си да участват в проекта на базата на маршрута, обнародван от Путин по време на визитата му в Унгария.
В отговор на това на 12 октомври 2015 г. българският министър-председател Бойко Борисов направи политическо изявление, признавайки, че трите най-големи инвестиционни проекта в съвременната история на България – АЕЦ „Белене”, „Бургас-Александруполис”, „Южен поток” – са били спрени по искане на българските власти заради партньорските им отношения със САЩ.
„Спряхме трите големи руски проекта. Ние спряхме летящите към Сирия руски самолети над Черно море. И ако това не е партньорство, какво е тогава?”, попита Борисов членовете на Американската търговско-промишлена палата. Думите му очевидно бяха вдъхновени от прогреса на „Турски поток” и стагнацията около „Южен поток”.
Това изявление, очаквано, бе отразено от руските медии и властовите кръгове – в частност от страна на външния министър на Русия Сергей Лавров, който отговори доста остро. Значението на думите на Борисов, макар и казани искрено и без предварителна подготовка в името на политическата му кариера и бъдещите руски проекти на Балканите, е трудно да бъдат надценени.
На фона на тези заявки България изпадна в неминуема и неизбежна енергийна криза, свързана с потенциалното спиране на останалите реактори на АЕЦ „Козлодуй”, както и отсъствието на адекватна замяна на тези мощности. Днес Борисов обещава, че трансевропейското разклонение на „Турски поток” през България ще бъде построено независимо от всичко – няма да му попречат нито САЩ, нито ЕК.
От една страна, на фона на спирането на старата АЕЦ, пропадането на проекта за газопровод „Набуко” (на който България възлагаше големи надежди), както и от гледна точка на кризата в отношенията между Русия и Украйна, Борисов просто няма друг избор. България трябва да се свърже с „Турски поток”.
От друга страна, Борисов се доказа не просто като противник, а като целеустремен и последователен ликвидатор, килър ако щете, на всички съвместни българо-руски проекти в областта на енергетиката. Тук не говорим за културно сътрудничество, макар че и в тази сфера Борисов остави след себе си изгорени мостове. Така че всички заявки и инициативи, идващи от този човек, трябва да бъдат приемани с голямо внимание.
На този фон сръбският президент Александър Вучич не изглежда чак такова западно протеже и враг на Русия, нали? В крайна сметка всичко, което спира Сърбия от по-активно сътрудничество с Русия в сферата на енергетиката, е географската отдалеченост. Сърбия и Русия нямат нито сухопътна, нито дори морска (какъвто е случаят с България) граница. По същия начин Сърбия няма общи граници и с Турция. Когато става дума за „Южен поток” или за „Турски поток”, Сърбия е зависима от своите съседи – преди всичко от България. Но това не е нейна вина, тя страда от това. Затова упрекването на сръбските власти за отсъствие на инициатива, както прави Сергей Правосудов, е най-малкото странно…
